Петата симфония на ГУСТАВ МАЛЕР, освен че формално по време на създаване стои на границата на две епохи (1899-1901), тя символизира преломни моменти в художествен и музикално-идеен план. По това време Малер е на върха на творческата си мощ като диригент, благодарение на която издига Виенската опера до непознат дотогава възход и без преувеличение създава днешната й слава. Майсторството му на диригентския пулт е било забележително. След реформаторската епоха на Вагнер Малер е един от най-ярките музиканти в Германия и Австрия. Негови съвременници са Рихард Щраус, Хуго Волф, Клод Дебюси, Морис Равел, Сергей Рахманинов. В свое писмо от Хамбург Чайковски пише за него: “Тук капелмайсторът не е някой от средна ръка, а е просто гениален…”

Стефан Цвайг в есето си „Завръщането на Густав Малер” го рисува като забележителна личност:

“… Малер притежаваше демонична воля… под напора й се огъваше всяко съпротивление… Той винаги преследваше целта си… ненавиждаше действителния живот – тази разпадаща се, неподатлива, инертна маса… той се стремеше към истинския живот, към вечните снегове по върховете на изкуството… Влечеше го все по-нататък и по-нататък към единствената цел на истинския художник – към съвършенството.

Все още не е произведен в сан “класик”…, но главното е вече направено: изчезнаха ненавистниците и гонителите, от срам се скриха на тъмно – в най-мръсните и тъмни места на фалшивото и лъжливо възхищение. Тези, които вчера крещяха “Разпни го!”, днес му пеят “осанна”…

Затова всяко велико могъщество е по-силно от бързотечащото време и думата “омраза” е нищожна пред създаденото с чиста воля творчество”.

Петата му симфония е първата, в която няма вокални партии, фолклорни цитати и литературна основа, каквито присъстват в ранните му симфонии. Словото е твърде важно в музиката на Малер: Втората му симфония е по текст на Ф. Клопщок, Третата е по текст на Ф. Ницше. В ранните му вокални цикли (“Вълшебният рог на момчето”, “Песни на странстващия калфа”) въздействието на Шубертовата вокална музика е очевидно. Един от критиците на Малер описва пътя му от Първата до Четвъртата и оттам към Петата симфония като еволюиране от „фолклорното вдъхновение, откритите програми, фантастичните елементи, песенните мелодии, участието на гласа към чистия инструментален звук и „твърда като гранит” оркестрация“.

Непосредствено преди завършването на Пета симфония, през ноември 1901, 41-годишният Малер среща една от най-впечатляващите жени във Виена, 22-годишната Алма Шиндлер, жена с изключителна красота и интелект, самата тя композитор, дъщеря на художника Емил Якоб Шиндлер. Любовта между тях води до брак през март 1902. През първото им съвместно лято Малер завършва симфонията по ескизите от предходните години. Тя е плод на тяхната любов и знак за промяна. През 1897 Малер по друг повод признава на диригента Антон Зайдл: „Само когато преживявам, мога да композирам и само когато композирам, мога да изживявам”.

Симфонията включва пет части, които се групират в три етапа. Първият обхваща първите две части, финалът – последните две, където кратката четвърта част е въведение към петата. В творбата се съдържа автобиографичен момент: първата част отразява събитие от 1901, реално застрашило живота му след тежък кръвоизлив, което обяснява драматичното съдържание. Правят се аналогии с Петата симфония на Бетовен. Илюстрирайки стила на Малер, американският композитор Аарон Копланд прави следното оригинално описание: “Ако трябва да разграничим Бетовен от Малер, то първият би бил представен като велик мъж, който се разхожда по улицата, а вторият – като велик актьор, който играе ролята на великия мъж, който се разхожда по улицата”.

Втората част е хорал, който се появява отново в третата част и във финала. Третата част звучи самостоятелно с танцовия си характер: на лендлер и валс като знак на почит към Йохан Щраус-син. Четвъртата част, известното Adagietto, е любовното послание на Малер към бъдещата му съпруга Алма. Той й изпраща ръкописа без коментар, знаейки, че ще бъде напълно разбран. Музиката е върховен пример за майсторството на композитора в оркестрацията.

Рондо-финалът повтаря хоровата тема от втората част и въвежда сложна фуга, почит към баховия полифоничен стил.

За премиерата на 18 октомври 1904 в Кьолн Малер представя симфонията под названието „Титан”, което премахва в следващите редакции. По време на репетициите под негово диригентство композиторът споделя опасенията си, че ще шокира публиката заради стиловото и естетическо различие от предходните му опуси. И действително след това той произнася култовата си реплика: „Никой не я разбра. Иска ми се да можех да дирижирам премиерата петдесет години след смъртта си.“

През 1908 Малер е поканен за диригент на операта Метрополитън в Ню Йорк – пост, който той приема, и впоследствие става художествен ръководител и на Нюйоркската филхармония.