Пълен изказ на творческата си инвенция Малер намира в два единствени, взаимопроникнати жанра – симфонията и песента. Неговите вокални цикли са с оркестров съпровод, а теми, образи и конкретни музикални мотиви изпълват повечето от симфониите му, втъкани в солиращ глас или в огромни хорови платна. Особеното „надтекстуално” чувство на Малер за словото, прозряно в неговата иманентна, неисказана символика, може би определя огромния му афинитет към песента – съсредоточие на идея, чувство, философия, един микросвят, в който могат да се съзрат знаците на съкровения Малеров свят. Песенността от „Вълшебният рог на момчето” пронизва Втора, Трета и Четвърта симфонии, тя се долавя, макар и вокално неизпята, и в следващите три чисто инструментални симфонични партитури, носещи отзвук и от емоционалната образност на „Песни на мъртвите деца”, за да се слеят накрая песен и симфония в съвършена симбиоза в „ПЕСЕН ЗА ЗЕМЯТА”, по собственото му определение – „Симфония в песни”, за редуващи се тенор и алт (или баритон).

Годината 1907 е много тежка за Малер – той е принуден да напусне поста си във Виенската Кралска опера, след тежко боледуване умира по-голямата му дъщеря Мария, самият той научава за сериозното си сърдечно увреждане. По това време излиза в превод на немски от Ханс Бетге сборникът със стихове на средновековни китайски поети „Китайската флейта”, които правят силно впечатление на композитора със своята поетика, мъдра философия и внушения за вечните непреходни ценности. Малер избира стихове от прочутите автори от епохата на династията Танг от VІІІ век – четири поеми от Ли Бо (в първа, трета, четвърта и пета части), Чжан Цзи (във втората), Мън Хао-Жан и Ван Вей (в шестата част), които са съзвучни с неговите собствени размисли и душевно състояние. В образността на шестте части се източват основни линии на Малеровата музикална поетика – от болезнено напрегнатата експресия и обреченост в „Трапезна песен за горестите на земята” (със символичния образ на оплакващата маймуна на гробище в лунна нощ, символ  на дълбока скръб в китайската поезия), през меката печал и меланхолично внушение за старостта в „Самотният през есента”, ведрата виталност в светлите изящни миниатюри „За младостта” и „За красотата”, скептичната илюзорност и алегорична пасторалност в „Пияният през пролетта” до просветленото, мъдро омиротворено „Сбогуване” – своеобразно предчувствие за близкото прощаване на самия Малер със света, с живота…

Странно е всъщност сякаш собственото усещане на Малер за Последна песен (макар че след това пише Деветата симфония и скицира Десета). Работейки върху симфонията в малкото селище Шлудербах, близо до Тоблах в Южен Тирол, през 1908 Малер пише на близкия си приятел, диригента Бруно Валтер: „Беше ми подарено прекрасно време и вярвам, че това е най-личното нещо от всичко, което съм създал“.

Завършена през 1909, „Песен за земята” прозвучава за първи път на 20 ноември 1911, шест месеца след смъртта на Малер, в Tonhalle в Мюнхен, под диригентството на прочутия Бруно Валтер, със солисти американските певци Сара Кайер и Уилям Милър (Sara Cahier, William Miller). Макар, че в партитурата авторът отбелязва, че солистите са тенор и алт или баритон, замяната на женския тембър първоначално не добива популярност. Но след записите на творбата с прочутия Дитер Фишер Дискау под диригентството на Паул Клецки и Ленард Бърнстейн вариантът с баритон също се утвърждава в концертната практика.

По-късно Арнолд Шьонберг започва да прави аранжимент на „Песен за земята“ за камерен състав, редуцирайки оркестъра до струнен и духов квинтети, пиано, челеста, хармониум и трима перкусионисти, но не успява да завърши партитурата, която е окончателно оформена от германския композитор и диригент Райнер Рийн (1941 – 2015) през 1980.