„СТИКС” се ражда през 1999, по поръчка на фестивала „Гаудеамус” в Холандия. През 90-те години умират близките приятели на Канчели композиторите Авет Тертерян и Алфред Шнитке и това определя избора на реквиемния характер и заглавието на творбата (Стикс в древногръцката митология е една от петте реки в царството на Хадес, заедно Лета, Ахерон, Кокит и Пирифлегетон. Тя е реката на омразата, която разделя земния от подземния свят). Още при замисъла на творбата, по думите на автора, тя е посветена на Юрий Башмет: „Аз избрах Башмет, защото гласът на виолата е в състояние да обедини света на живите и мъртвите, разделени от водите на Стикс. Само виолата, с нейното звуково богатство и експресия може да доведе душата до примирение, мир и хармония. Солиращата виола стана център на произведението, ядрото на неговата драматургия и благодарение на богатството на цветове и изразителната си интонация, тя сякаш обединява непримиримите полюси на моята музика…” Всъщност виоловият тембър неведнъж привлича вниманието на Канчели и той  му отрежда важна роля и в симфониите си, и като солиращ инструмент в Литургията „Оплакан от вятъра” (посветена на музиковеда Гиви Орджоникидзе). И по-късно споделя: „Свързан съм с него. Върху всяка голяма творба работя по 2-3 години, което е цял живот. Написах за Башмет две по-мащабни музикални композиции. А това означава, че му посветих два живота… Ако ми се отдаде възможност и Всевишният не ме прибере, ще се постарая да му посветя още един живот…”

В „Стикс” солиращата виола е далеч от традиционния за концертен соло инструмент виртуозитет, тя е „протагонистът” в повествованието, водещ и емоционално осмислящ в широк диапазон музикалното движение, обединяващ хоровата и оркестрова тъкан. Религиозно-философската концепция на творбата провокира определянето й като Реквием, въпреки отсъствието на характерните елементи на модела на този жанр – няма отделни части, нито традиционният текст. „Каноничният латински текст беше неприемлив за мен, защото това е предварително зададена форма, тоест отново – „окови”. Композиторът оформя на грузински език текст от отделни, използвани чисто фонично словесни фрагменти – названия на грузински фолклорни песни (Dio, Naduri, Nana), старинни свански песнопения (Lileo, Zari), грузински църкви и манастири (Alaverdi, Sioni, Ateni, Betani, Gremi), молитвени фрази, имена на членове на семейството, на умрелите близки и приятели. Между тях не е търсена смислово логична връзка, а звуково семантична асоциативност, която на принципа на монтажа постепенно оформя и внушава сакралната образност, идеята за паметта, за непреходността на духовните връзки, вярата в Божественото, в безсмъртието. Това изразява и самата музикална субстанция, бавно разгръщаща се в широкия спектър на скръбна ламентозност, псалмодийна молитвеност, възвишена експресия, отново с опора върху интонационни формули, асоцииращи се с оплакване, въздишка или градящи алюзия за красиво храмово пространство.

Добил голяма популярност в музикалния свят, Реквиемът „Стикс” прозвучава и във версия със соло цигул- ка, в изпълнение на Гидон Кремер с Берлинския радиохор и Deutsche Symphonie Orchester под диригент- ството на Ери Клас на 10 юни 2007.