РЕКВИЕМЪТ от Габриел Форе, оп. 48, ре минор, е едно от най-известните негови произведения и има голям репертоарен успех. Работи върху него почти две десетилетия от живота си – от 1887 до 1900. Както самият композитор изтъква, пише го за удоволствие в духа на григорианското пеене. Творбата се отличава от обичайния характер на този духовен жанр със своята лиричност. Структурата на „симфоничния“ Реквием на Форе, който днес най-често се изпълнява и записва, е сходна на „Немския реквием“ на Брамс по отношение на броя на частите (седем), избора на солисти – баритон и сопран, и частите, в които те пеят. Форе въвежда две части – „Libera me“ и „In Paradisum“, които не принадлежат към каноничната форма на траурната меса, и съзнателно избягва традиционната част „Dies irae“ (Ден на гнева), вместо която включва частта „Pie Jesu“ (Самотен глас).
Първоначалната версия на Реквиема е от 1887 – 1888 и е от пет части. Написан е за хор (изпълнен е само от мъже, тъй като жени не се допускат в хора на църквата), орган, струнни, момче/сопран (за „Pie Jesu“ – самотния глас) и соло цигулка в „Sanctus“ (Святий). За първи път творбата прозвучава под неговото диригентство в църквата „Сент Мари-Мадлен“, където Форе е хормайстор. В изпълнението на 16 януари 1888 децата пеят сопрановите хорови партии, а младият Луи Обер – „Pie Jesu“. Но нежните молитви в Реквиема са твърде новаторски за викария на църквата и композиторът е порицан за тях след церемонията.
За представянето му през май същата година композиторът включва останалите две части и още инструменти (валдхорна и тромпет).
При следващото изпълнение в „Сент Мари-Мадлен“ на 21 януари 1893 Форе добавя баритон соло, два фагота, четири валдхорни и два тромпета, но от запазените композиторски скици не може със сигурност да се твърди с точност какви инструменти е имало в камерния ансамбъл. Когато е възможно, композиторът използва смесен хор и солист сопрано за солото в „Pie Jesu“.
Междувременно през 1899 е подготвена третата и последна версия на Реквиема със симфоничен оркестър и орган. Премиерата ѝ е на 12 юли 1900 под диригентството на Пол Тафанел.
В опит да се реконструира версията от 1893, специалистът по творчеството на Форе Жан-Мишел Некту започва да работи през 70-те години, но първото публикувано издание е от английския диригент Джон Рутър през 1989. Смята се, че следващото издание на „Nectoux“, редактирано съвместно с Роджър Делаж и публикувано през 1994, е по-сполучлив вариант, тъй като се основава на запазени в църквата нотни материали и бележки от композитора.
По-голямата част от текста в Реквиема е на латински, с изключение на Kyrie, който е гръцки. Седемте части на Реквиема образуват арка, централна част е четвъртата „Pie Jesu“ – самотният глас, който отправя съкровени и вълнуващи молитви за вечен покой. Мрачните „Offertoire“ (Приношение) в „Sanctus“ завършват с изящна кантилена в цигулки. Отправеният към Бога глас в „Pie Jesu“ е последван от нежно утешителното звучене на „Agnus Dei“ (Агнец Божи) и вълнуващата „Libera me“ (Избави ме). Текстът на последната част – лиричната „In paradisum deducant angeli“ (Нека ангелите ви водят до Рая), изразява представата на Форе за смъртта не като болезнен момент, а като щастливо избавление.
текст – Елисавета Вълчинова-Чендова