Увертюра към операта "Отвличане от сарая"

Моцарт обожава театъра и във Виена не пропуска да види нито една нова пиеса. По онова време  австрийският император Йозеф II е увлечен от идеята за развитието на немската национална опера и вижда бъдещето ѝ в зингшпила. Водещите виенски композитори Глук и Салиери обаче надменно се отнасят към този жанр, на Моцарт е съдено да осъществи неговата идея. Готлиб Щефани, директор на Националния Singspiel театър, се обръща към композитора да напише по негово либрето зингшпил върху наскоро публикуваната „Белмонт и Констанца или Отвличането от сарая” на Кристоф Фридрих Брецнер (вече претворена в опера от Йохан Андре). Идеята е да бъде изненада в чест на визитата на Великия руски княз Павел Петрович и неговата съпруга във Виена. Моцарт се захваща за работа с увлечение. „Стиховете на Щефани не са от най-добрите” – споделя с баща си – „но те ми допадат, тъй като отговарят на моя замисъл”.  Посещението обаче се отлага, а после за това тържество са избрани две опери от Глук. Императорът нарежда новата опера на Моцарт, наречена „Отвличане от сарая” (К. 384) да бъде поставена на 16 юли 1782 г. в Бургтеатър. Моцарт дирижира премиерата, успехът е невероятен – всички места в залата са разпродадени и всяка ария е аплодирана с бурни овации. Така се ражда първата немска национална опера в стила зингшпил. И за първи път отделните музикални номера се свързват не с традиционните речитативи, а с говорни сцени  и диалози на немски език. Императорът е очарован, но не се стърпява да каже на Амадеус: „Прекалено е прекрасно за нашите уши и ужасно много ноти, скъпи Моцарт!”, на което той възразил добродушно: „Ваше Величество, има толкова ноти, колкото е необходимо”.

Ориенталската тема, върху която е изградена „Отвличане от сарая” е много популярна в онези времена и съвсем удобно се слива с идеята за демократизация на операта. Широката публика вече е уморена от помпозните героични сюжети. Тук фабулата разкрива перипетиите на Белмонте да намери своята годеница Констанца, отвлечена от пирати заедно с камериерката си Блонде и слугата Педрило, и след това откупени от Селим паша. Историята завършва щастливо – богатият турчин, трогнат от любовта на младите, които се опитват да избягат от сарая, ги освобождава. Увертюрата към операта стремително ни въвежда в историята. Ето как Волфганг я описва за баща си: „Увертюрата е съвсем кратка, през цялото време се сменят форте и пиано, като във форте винаги влиза турската музика. Така продължава в непрекъснати модулации. И се съмнявам дали някой, който дори е изкарал безсънна нощ, би могъл да заспи на нея”. За „турската” музика Моцарт използва характерни ударни инструменти като чинели, триъгълници, барабани, придружени с искрящи флейти пиколо, а в минорния среден лиричен дял звучи тема из първата ария на Белмонте.

Какво търсиш днес?