През лятото на 1789 Моцарт на един дъх написва три симфонии. Продължавайки традициите на Бах и Хендел, те въплъщават цялата зрялост на моцартовата музикална мисъл и са своеобразна подготовка към душевния лиризъм на романтиците. Това са симфониите № 39, 40 и 41 (Юпитер). Историята не е съхранила документи, от които да можем да съдим каква е идеята за раждането на тези три симфонии – знае се само, че те не са писани по поръчка. Вероятно Моцарт е възнамерявал  да бъдат изпълнени през есента и зимата на същата година, по време на т.нар. „академии“. В този период от живота си композиторът вече много остро изпитва нужда от средства за препитание и разчита да спечели пари от абонаментните концерти. За съжаление на мечтите не им е писано да се сбъднат: концертите не се провеждат, а самите симфонии, макар да са сред шедьоврите, създадени от Моцарт към края на жизнения му път, така и не виждат бял свят, докато авторът им е все още жив.

Позната и обичана от всички, Четиридесетата, сол-минорна  симфония на Моцарт  е сред най-вдъхновените и въздействащи творби, създавани някога. Тя  е от онези непостижими творения, които са едновременно гениални и на някакво лично ниво – достъпни за всеки.  По неподражаем начин в нея са съчетани дълбоката, развита оперна драматургия и тънкият психологизъм, така характерни  за моцартовия музикален език, мотивите от чешки народен танц и изтънчен професионален стил. Както казва великият Йозеф Хайдн, един от най-добрите приятели и колега на Моцарт, подкрепящ го във всичко : „Той е толкова просветен в сферата на човешките чувства, че оставя впечатление сякаш самият той  е техният създател, а чак след това хората са започнали да ги изпитват“…

Четиридесетата симфония на Моцарт, както и двете съпътстващи я – 39-та и 41-а, буквално се излива „на един дъх“. През онова лято Волфганг като никога е свободен от задължения: учениците са се разпръснали във ваканция, Констанца е в Баден, няма спешни поръчки, които да го пришпорват и той може да твори „на воля“ , въплъщавайки изцяло всеки художествен замисъл, който родят сърцето и мисълта му. И Моцарт като истински новатор подхожда към тази свобода с цялото необходимо уважение. Симфоничният жанр при него изживява истинска еволюция – от неголямо въведение, което просто напомня на слушателите, че след малко ще започне операта и е време да прекратят разговорите, той се превръща в истинско, самостоятелно оркестрово произведение. Още като дете композиторът е чувал от баща си, Леополд Моцарт, че в основата на всяко музикално произведение задължително трябва да стои някакъв висок замисъл, идея, а техниката да бъде на заден план, макар че без нея цялата възвишеност на идеята не струва и пукната пара. И ето че сега в тази симфония Моцарт за първи път си позволява да общува със слушателите! Със своята музика той разказва простичко и искрено, без излишни думи. Нещо повече – в отделни моменти дори се изповядва, почти интимно. Мелодичните ходове във валдхорната например са нещо напълно различно от господстващите по онова време хладна концертност и академичност, познати на публиката. Ето защо 40-та симфония е оценена по достойнство едва през 19-и век, когато навсякъде вече се изпълняват симфониите на Бетовен и Шуман, а тънкият романтизъм на Шопен е станал нещо обичайно…

Сол минорната, 40-та симфония на Моцарт е трябвало да бъде изпълнена на голяма авторска „академия“, за която е обявена подписка. Уви, подписката не дава резултат и необходимите средства не са събрани. Възможно е в някой от частните домове на богати любители на музиката симфонията и да е била изпълнена, но сведения за това липсват. Парадоксално е, но датата на световната премиера на това наистина гениално произведение е неизвестна. Скоро след това Моцарт се разболява, и на 5 декември 1791, ненавършил 37 години, умира…

40-та симфония освобождава натрупания с години песимизъм на композитора. За разлика от предидущата светла и радостна 39-та, която изпълнява роля на своеобразно въведение в „триадата“ симфонии, написани през лятото на 1789-а, тя е трепетна, изпълнена с непосредствено младежко чувство, сякаш е родена от арията на Керубино „Не знам вече кой съм и какво правя“ из операта „Сватбата на Фигаро“. Тя е и една от двете му симфонии,  които единствени от всичките 41, са написани в минорна тоналност (другата е 25-та, също в сол минор, с която, както знаят повечето меломани, започна филмът „Амадеус“ на Милош Форман ). Безспорен шедьовър, със своето изумително майсторство и съвършенство на формата, 40-та, сол минорна симфония на Моцарт е сред най-любимите и популярни музикални творби в музикалната история и остава завинаги в сърцата на слушателите.

текст – Аделина Александрова