Симфония №32 в сол мажор, K.318  е композирана през 1779 година, след завръщането на Моцарт от Париж. Тя е за струнни, 2 флейти, 2 обоя, 2 фагота, 4 валдхорни, 2 тромпета и тимпани. Написана е във форма на италианска увертюра (която всъщност не е същинска италианска увертюра  или увертюра da capo ), състояща се от три кратки части, които следват една след друга без прекъсване: Алегро спиритозо, Анданте, Темпо примо.

Първата част на симфонията се разгръща като сонатна форма, без повторение на експозицията. Двете тематични групи са разположени сред преходен материал.  Още в първата част започва развитие, която води до това, че  първата тема на експозицията е разработена в различни тоналности.  Но точно в момента, когато музиката се намира в доминанта и изглежда сякаш е готова за разрешение в тоника, симфонията преминава към бавната част. Тя е във форма на рондо (АВАСАВ). И отново, в момента, в който слушателят очаква завръщането на рондото, музиката преминава нататък – в третата част, която продължава развитието на първата тема от първата част и води до „обратна рекапитулация“, в която  двете теми от първата част се излагат в обратен ред.

Първоначално се е смятало, че това произведение е увертюра към операта „Тамос, цар на Египет“ или „Зайде“, но това е малко вероятно, тъй като датите на тези опери не съвпадат с оригиналния му ръкопис. Освен това е добре  известно, че Моцарт като правило винаги е пишел увертюрите към сценичните си произведения най-накрая. През 1785 година той използва симфонията като увертюра към виенското изпълнение на операта на Франческо Бианки  „La villanella rapita“ .

В днешно време оригиналът на партитурата на симфонията се съхранява в Ню Йорк, в Обществената библиотека за сценични изкуства.