През 1778 за втори път ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ попада в Париж. Оперните страсти, които в Манхайм са насочени към създаването на немска опера, в Париж се разгарят във „войната” между глукисти и пичинисти. Тя измества на заден план инструменталната музика, в която тогава е била силата на композитора. Положението му е съвсем различно – не е вече детето-виртуоз, а като композитор е още непознат. Търсенето на подходяща работа не дава резултат. В желанието си да напише опера той приема предложения от Ж.Ж. Новер сюжет „Александра и Роксана”, от жанра на глуковите драми, но този опит не се реализира. На един от концертите обаче той изпълнява новата си симфония, наречена „Парижка”. В определени периоди под влияние на мястото на пребиваване, пътуванията и непосредствените впечатления Моцарт възприема разнопосочни влияния – италиански, австрийски, френски. Първите симфонии (КV 16, 17, 19, 22) са писани по образец на Й. Кр. Бах. Нови пет симфонии пише във Виена през 1767-1768. Преодолявайки влиянието на Й.Кр.Бах, доближавайки се до Виенската школа, Моцарт въвежда пълни репризи в сонатните форми на Симфония КV 45 и КV 48 и менует в Симфония Фа мажор КV 43. В друга част от симфониите му – КV 73, 75, 98, 112 започва да се усеща немското влияние от Карл Щамиц и Михаел Хайдн. В някои от тях духовите партии стават по-самостоятелни и участват със сола. С още по-изразена близост с Хайдн и при подчертана индивидуалност и единство на цикъла са Симфониите Ла мажор КV 114, 134 и Фа мажор КV 130. За разлика от тях в сферата от италиански влияния остават симфониите КV 84, 95, 97, Сол мажор КV 73. В тях приоритет в третирането на оркестъра имат струнните инструменти, а в композиционно отношение – честата смяна на тематизма, а не разработката му.
Коментирайки впечатленията си от Париж, Моцарт пише на баща си: „…у нас в Германия се харесват дългите съчинения, а в действителност е по–добре да е кратко и хубаво”. Затова Парижката симфония КV 297 е съобразена с вкусовете на парижките дилетанти: тя е грациозна, ефектна, с повече темброви ефекти, отколкото инструментални сола, и с не особено големи размери. Премахва менуета в някои от Залцбургските си симфонии, което е било по вкуса и на френската публика. Втората част е пренаписана и това се разбира от писмо до баща му: „Композирах друго Анданте. И двете части са сполучливи по свой начин, всяко има различен характер. Но новото ме радва повече“. И двете версии за втората част са запазени и се свирят по избор (първото Анданте е в Сол мажор в 6/8, а второто Анданте в Сол мажор, в метрум ¾).
Симфонията е значима с още един факт, тя е първата симфония на Моцарт, в която той въвежда кларинети.
През 1778 композиторът получава предложение за работа в Залцбург. Въпреки нежеланието си да се върне в този град, след смъртта на майка си в Париж, която тогава го е придружавала, той напуска Франция в края на септември 1778.
В една от биографиите на Моцарт авторът Мейнард Соломон изказва мнението, че стремежът на Моцарт да намери работа се е провалял на различни места не защото е бил неспособен на това, непродуктивен или неталантлив, а защото баща му е налагал своя план за успех и действия, който артистът в крайна сметка не е могъл да осъществи.
Премиерата на Парижка симфония е на частно събитие на 12 юни 1778 в дома на граф Карл Хайнрих Йозеф фон Сикинген, посланик в Париж на избирателите в Пфалц. А първото публично изпълнение е само шест дни по-късно от ансамбъл Concert Spirituel. Моцарт създава брилянтна, завладяваща музика и печели признанието не само на французите. Това се доказва от публикация от 26 юни 1778 в лондонското периодично издание, Courrier de l’Europe, в което пише: „Изпълнението на Concert Spirituel започна със симфония от г-н Моцарт. Този артист, който от най-крехка възраст си създаде име сред клавесинистите, днес може да се нареди сред най-способните композитори”.
текст – Милена Божикова