Ла мажорната СИМФОНИЯ № 29, KV 201/186a е завършена от Волфганг Амадеус Моцарт на 6 април 1774 г. в Залцбург. Тя, заедно със Симфония № 25, е сред най-известните му ранни симфонии. Може би лятото и началото на есента на 1773 г. във Виена, където Моцарт е имал възможността да слуша много нова музика, включително квартети от Хайдн, стимулира неговото съзряване. Симфонията пленява с перфектния класически баланс между грация и енергия, и способността на Моцарт да извлече максимума от цвета и изразителността на малкия оркестър от струнни, 2 обоя и 2 валдхорни (състав, характерен за творчеството му от този период). Години по-късно, когато се премества във Виена, Моцарт все още признава качеството на тази симфония и моли баща си да му изпрати партитурата, за да я включи в концертните си програми.

Изградена в класически четиричастен цикъл, симфонията започва в тиха динамика, следва енергичната основна тема на първата част (Allegro moderato). Поредица от очарователни мелодични идеи формират втората тема, завършваща с прекрасен имитационен дует между първи и втори цигулки. В кратката разработка темите прозвучават развълнувано. Приглушената и изискана втора част (Andante в 2/4) е блестящ пример за безкрайната фантазия на композитора и способността му да извлича многоцветност от малкия оркестров състав. Тя напомня маниерите на рококо придворната музика, но квартетът от дървени духови инструменти внасят нов, Моцартов колорит, богат на различни настроения. На подчертаната ритмичност на менуета в третата част (Allegretto) контрастира триото, в което пулсацията е деликатно туширана. Енергичният финал (Allegro con spirito в 6/8) е написан в стила на „ловните“ финали, популярни по времето на Моцарт. Но зад общата „галопираща“ въодушевена звучност Моцарт извайва разнообразни детайли, които открояват музиката му с неповторима индивидуалност.