„Каква дълбочина! Каква смелост и каква стройност!“ Така определя Пушкин същността на гениалното изкуство на Моцарт. И наистина, подобно съчинение на класическо съвършенство и дръзновение на мисълта, такава безкрайност на индивидуалните решения на основата на точни и ясни закономерности на композицията, навярно няма да открием при никой друг от музикалните творци. Слънчево ясно и непостижимо загадъчно, просто и същевременно – безкрайно сложно, дълбоко човечно и вселенско, такова е моцартовото творчество.  Неслучайно за него Чайковски казва: „По мое дълбоко убеждение, Моцарт е най-висшата, кулминационна точка, до която е достигнала красотата в сферата на музиката.“

Моцарт пише повечето от своите концерти за струнни инструменти между 1773 и 1779, но не е известно за кого и по какъв повод са създавани произведенията. Обозначаването на датите също е неясно. Анализирайки почерка на композитора, документите и бележките, които е оставял той върху партитурите, изследователите смятат, че датите върху петте цигулкови концерта са били променяни няколко пъти. Така например годината на създаване на петия концерт „1775“ е била задраскана и поправена на „1780“, а след това отново е написано „1775“. Моцарт не е използвал повече тоналността ла мажор чак до написването на 12-я си клавирен концерт.

Концертът за цигулка и оркестър №5 в ла мажор, номерация по Кьохел 219, е известен още под заглавието „Турски“. Това е последният и най-знаменит концерт, написан за този инструмент от Моцарт.  Изключително популярен сред изпълнителите и публиката, той задължително присъства в репертоара на всеки изявен цигулар. Неслучайно творбата е сред трите цигулкови концерта на Моцарт , които изпълнителите, допуснати до втори тур на световноизвестния конкурс „Чайковски“, са длъжни да изсвирят.

Произведението е създадено през 1775, премиерата му се е състояла по време на Коледните празници в Залцбург. Концертът има типичната за епохата музикална структура: бърза-бавна-бърза част.

Съставът на оркестъра на е:  2 обоя, 2 валдхорни и струнни. Частите са както следва:

Allegro aperto – Adagio – Allegro aperto

Adagio

Rondeau – Tempo di minuetto

Указанието „аперто“ към първата част е рядко за инструменталната музика на Моцарт (два от неговите концерти за пиано, Концерт за пиано № 6 в Си мажор и Концерт за пиано № 8 в До мажор, имат такова обозначение, както и неговият Концерт за обой в До Мажор), то се появява много по-често в неговите опери. Това предполага, че произведението трябва да се изпълнява по-широко и величествено, отколкото изисква простото обозначение „алегро“. Първата част започва с оркестъра, който свири основната тема, типична моцартова мелодия. Соло цигулката идва с кратък, но сладък пасаж от долче адажио в ла мажор с прост съпровод на оркестъра. (Това е единственият случай в концертния репертоар на Моцарт, в който адажио интерлюдия от този вид се появява при първото влизане на солиста  в концерта.).  След това отново се връща основната тема в соло цигулката, която свири различна мелодия върху оркестъра .

Втората част е прекрасно десетминутно адажио, в което цигулката по възхитителен начин води диалог с оркестъра, сякаш в изящните фрази се редуват въпрос-отговор.

Финалът на концерта е рондо, написано върху тема на менует,  която се повтаря няколко пъти. В средата на частта размерът се промена от 3/4 на 2/4 и се изпълнява дял  „Турска музика“, който се характеризира с преминаването към ла минор (от оригиналния ла мажор) и с използването на гротескни елементи, като унисонни хроматични кресченди, повторение на много кратки музикални елементи и колажно свирене на виолончели и контрабаси. Именно тази част донася на концерта прозвището „Турски концерт“. Известното Rondo alla Turca от сонатата за пиано на Моцарт в ла мажор включва същата тоналност и подобни елементи.

По-късно Моцарт композира Адажио в ми мажор за цигулка и оркестър, K. 261, като заместваща бавна част за този концерт.

текст – Аделина Александрова