В едно свое писмо от Манхайм, написано на 10 декември 1777, Моцарт съобщава на баща си, че Йохан Баптист Вендлинг, първи флейтист от Манхаймския симфоничен оркестър и един от най-големите флейтови виртуози за своето време, му е предложил да напише няколко творби за този инструмент: четири квартета и три лесни за изпълняване концерта с оркестър. Поръчката всъщност е от страна на заможния датски търговец, покровител на изкуствата и любител-флейтист – Фердинанд Де Жан, който ги иска за своя собствена употреба и е готов да заплати 2000 гулдена. Моцарт приема с ясното съзнание, че пиесите трябва да бъдат готови, преди Де Жан да напусне Париж, което се очаква да стане в средата на февруари 1778. Ден преди отпътуването на Де Жан обаче, Моцарт предава само три от поръчаните четири квартета и два концерта, за което получава само 964 гулдена. Притиснат от страна на баща си да продължи своето пътуване до Париж заедно с майка си, на 14 февруари Моцарт изпраща писмо до Залбург, пълно с куп оправдания: „Не е изненадващо, че не успях да спазя обещанието си и да довърша започнатото, тъй като тук нямах и миг спокойствие – пише той. – Още повече, навярно разбирате колко безпомощен съм, при условие, че трябва да пиша за инструмент, който не мога да понасям“.

В думите на Моцарт има голяма доза неискреност. По времето, когато е писано писмото, той е в разгара на зародилата се у него любов към известната певица от Майнхайм – Алоизия Вебер. (Впоследствие композиторът се жени за нейната сестра – Констанца). От двата концерта за флейта, които той предава на Де Жан, вторият, написан в ре мажор, дори не е оригинален – това всъщност е преработка на създадения година по-рано в Залцбург Концерт за обой в до мажор. Що се отнася до открито заявената му неприязън към флейтата – твърде малко са знаците, които да свидетелстват за това – особено прекрасната и изразителна втора част на концерта – Адажио ма нон тропо – която е истински мелодичен бисер. Нейното начало според мнозина напомня прочутата тема от валса на Йохан Щраус „На хубавия син Дунав“, който, впрочем, е композиран много години по-късно – през 1866. Останалите две части на концерта са съответно: Алегро маестозо (първа част) и Рондо – темпо ди менуето (заключителната част). Партитурата е за стандартен струнен оркестър с участието на два обоя (които във втората част, Адажио-то, са заменени от 2 флейти) и две валдхорни.