Концертът за пиано и оркестър в ми бемол мажор КV 271, известен под № 9 и названието „Женом” („Jeunehomme”) е написан от Моцарт през януари 1777 г., месецът на неговия двайсет и първи рожден ден (27 януари). Дълго време цари мистерия около прозвището на творбата – изследователите умуват дали зад името (според някои неправилно изписано от Моцарт на френски) не стои неизвестен френски пианист или пианистка, дали това не е поръчителят на творбата или неизвестна „муза” на композитора? В едно от писмата между баща и син, Амадеус съобщава за концерта – „das für die jenomy“ („това е за женоми”). В друго, отлетяло до Париж, Леополд отправя поздрав за мадмоазел Женом,  очевидно познайница и на двамата. Загадката разкрива през 2004 г. австрийският музиколог Михаел Лоренц – това е Луиз Виктоар Женом, дъщеря на известния френски танцьор и хореограф Жан-Жорж Новер. Известен като „Шекспир на танца”, той вкарва в своите постановки драмата и емоционалните отсенки в изпълнението на балетистите. За австрийския императорски двор прави няколко балета. Виктоар придружава баща си във Виена през 1773 г. и свири концерт за пиано „с много артистичност и лекота”, както отбелязва пресата. Вероятно Волфганг и Леополд там се запознават с тях. Композиторът създава концерта KV 271 за очарователната пианистка. Самият той го изпълнява на частен концерт на 4 октомври 1777 г. Предполага се, че Виктоар Женом е направила премиерата по-рано при престоя си в Залцбург по време на пътуването й до Виена през зимата на 1776-77 г. А на следващата година, когато заминава за Париж, младият Моцарт е поканен с майка си на вечеря у Новер, на която присъства и пианистката. Той пише за хореографа музиката за балета „Les petits riens” (1778).

Алфред Брендел нарича този концерт „едно от най-големите чудеса на света”, изследователят Алфред Айнщайн – „Ероиката на Моцарт”, а музикалният критик Михаел Стайнберг уместно отбелязва, че това е концертът, в който „Моцарт се превръща в истинския Моцарт”. Изненадващи са новаторските хрумвания на Амадеус за жанра. Пианото дори не изчаква оркестърът да изсвири темите, както повелява канонът и се включва, завършвайки тяхната експозиция. Връзката между солист и ансамбъл в сонатното алегро е близка и богато преплетена. Аурата на втората част притъмнява – за първи път в клавирните му концерти тази част е в минорна тоналност и напомня с експресията си изкусните барокови оперни ламенти. Арията, изпята от пианото, изявява сякаш непоносима стаена болка. Меланхоличните въздишки завършват с прочувствени речитативни пасажи. Финалът е във вихрено движение и радостно настроение. Клавирната партия е смайващо виртуозна и ни насърчава да си представим пианистичното изкуство на Моцарт, а и на Женом, за която е написан този опус. Известно е композиторът обичайно винаги импровизирал каденците в концертите си. За този съставя няколко каденци и старателно ги изписва в партитурата. И още една изненада – неочаквано укротява устремното темпо на рондото с изискан менует, разгърнат в соло пианото. Както и в по-късните си концерти, Амадеус внася доловим театрален привкус в музикалната драматургия.

Композиторът запазва любовта си към концерта KV 271 задълго. В края на 1777 г. го свири в Мюнхен и Аусбург, по-късно и във Виена. Това е първият концерт, който публикува.