За всички пианисти Клавирните концерти на Моцарт представляват най-висша школа на пеещо клавирно изпълнение и необикновена импровизационност, която се характеризира с яркост на възникващите образи. Те са чужди на маниерността и претенциозността, така характерни за музиката на модните по онова време съчинители. Композициите, изпълнени с естественост и искреност, са способни да трогнат човек  до дълбините на неговата душа.

Моцарт има издадени 27 клавирни концерта. Съществува и 28-и, но той не е бил публикуван, тъй като композиторът не е дописал финала му. Днес недовършената творба Моцарт все пак се изпълнява от пианистите, като в качеството на финал се използва третата част на петия му концерт.

По време на т.нар. „виенския период“ на композитора, в течение на пет години – от 1781 до 1786 –  клавирните концерти заемат най-важно място в творчеството на Моцарт. Голяма част от създадените по това време  15 образци ог жанра се причисляват към върховете в неговото инструментално творчество. Към тях спада и Сол-мажорният, №17, KV 453, наричан още от някои  „Скорецът“.

След като Моцарт се установява във Виена през 1781, той става музикант на свободна практика и зависи изцяло от приходите си като изпълнител и преподавател. Сол-мажорният концерт е един от малкото, които той е написал НЕ за собствено изпълнение (макар че без съмнение след това го е свирил и то – доста често). Произведението е било предназначено за една от ученичките му – Барбара Плойер, за която композиторът написва също и 14-я си концерт, в ми бемол мажор, К. 449, и която явно му е плащала доста добре. В писмо с дата 10 април 1784, Моцарт споменава на баща си, че е завършил творбата същия ден. Два дни по-късно концертът става първото от произведенията, вписани в новия му тематичен каталог. Бащата на Барбара  – Готфрид Игнац фон Плойер, заможен Виенски служител от съда в Залцбург, наема специален оркестър за първото  изпълнение, състояло се на 13 юни същата година в един от Виенските квартали – Дьоблинг. Сред публиката е и Джовани Паизиело, поканен от Моцарт да чуе неговата ученичка,  а също така и най-новите  му композиции, сред които и Квинтета в ми бемол мажор за пиано и духови инструменти. След това Плойер заедно с Моцарт изсвирва Сонатата за две пиана, К.448. Съществува и друга хипотеза, според която Моцарт не е изчакал двата месеца до премиерата на творбата, а я е изпълнил  още преди това – на концерт с Реджина Стринасаки, състоял се на 29 април 1784 в „Кертнертортеатър“. Тъй или иначе, с относителна сигурност може да се каже, че премиерата се е състояла в късната пролет на 1784, малко след написването на концерта.

Сол мажорният концерт на Моцарт е един от малкото му клавирни концерти, публикувани приживе. Той предизвиква доста спорни коментари. Един от критиците, макар да хвали елегантността на Андантето и изключително красивите вариаации на Алегрето-то, отбелязва и трудностите на тази част. Това предвещава настъпилия спад в популярността на Моцарт сред виенската публика, която започва да намира музиката му за твърде плътна и трудна за разбиране. Всъщност структурата на концерта, съдържаша едновременно елементи на сонатна форма, рондо и вариации,  предоставя на теоретиците достатъчно материал за „предъвкване“ в продължение на цели два века. Концертът започва с доста обширно встъпление, което въвежда половин дузина мелодии, преди да се появи самото пиано и да влезе в диалог с оркестъра.

Около създаването на тази творба се разказва и една твърде любопитна история. Моцарт много обичал животните и сред тях особено място отделял на птиците. Скоро след написването на сол-мажорния концерт композиторът посетил един магазин за птици, и докато бил там, си изтананикал мелодията от финала на творбата.  Херман Аберт, немски музикален историк, твърди, че чувайки тази мелодия, един скорец я изчуруликал веднага след Моцарт, но видоизменена по комичен начин. Това толкова се понравило на композитора, че той веднага купил птицата и я занесъл в дома си.

През 1784 , когато авторитетът на Моцарт нараства и материалното му положение се подобрява, композиторът започва да си води отчетна книга за направените  приходи и разходи. Там е записано: „27 май 1784: птица-скорец – 34 кройцера“. А редом с това стои и мелодията, изпълнена от скореца, със забележката: „Това беше прекрасно!“.

Съдейки по записките на Моцарт, скорецът е поставил неправилно „фермата“ (корона)  в края на първия такт и е изпял сол диез вместо сол в следващия такт. По всяка вероятност композиторът не се е шегувал, когато е писал това, защото е известно, че скорците имат огромен потенциал за вокално подражание. Алфред Айнщайн твърди, че финалът на концерта „сам по себе си представлява поредица вариации върху съвсем наивна, „птича“ папагеновска тема, но с грандиозно полифонично заключение.“

Самата птица преживява цели три години в дома на композитора и умира на 4 юни 1787 година. Моцарт я погребва в задния си двор и опечален написва паметно стихотворение по този повод , което Ото Дойч определя като „сериозно-комично“. Независимо от всичко, скорците действително притежават способността да си взаимодействат тясно със своите стопани и много често се сближават с тях. Така че явно изразената от страна на Моцарт печал в стихотворението, по всяка вероятност е била напълно искрена.

Концертът за пиано в сол мажор, №17  е написан  в традиционната тричастна форма, както следва: 1.Алегро  2. Анданте  3. Алегрето – Престо

Финалната част е във формата на вариации – именно върху изпятата от скореца мелодия.