Концертен етюд №1 за пиано

Първият вариант на Патетичния концерт за пиано и оркестър от големия унгарски композитор и най-ярък пианист на своето време Ференц Лист е написан през 1849 г. като солова пиеса, озаглавена „Grand Solo“, за конкурса по пиано, организиран от Парижката консерватория през следващата година. Публикувана е през 1951 г. от издателството Breitkopf & Härtel като „Grosses Concert-Solo“. Около 1856 г. Лист прави вариант с оркестър и версия за две пиана „Concerto pathétique“, която се радва на голяма популярност сред студентите му, въпреки че е отпечатана чак след десет години. През 1884 г. творбата е издадена повторно с авторска редакция и разширен финал, направен от ученика му Ханс фон Бюлов с негово съгласие. По същото време, вероятно още през 1872 г., друг ученик на Лист – Едуард Реус, създава версия за пиано и оркестър на първото издание от 1866 г. Ричард Бърмайстър, също ученик на Лист, изпълнява своя концертна версия на произведението, но няма сведения, че Лист я е познавал. Публикуваната в Унгария от Габор Дарваш нова версия е различна от тези на Лист и Реус. Той работи с оригиналната партитура на Лист за две пиана, извеждайки диалога между пианото и оркестъра като равностойни. Изпълнена е за първи път през 1954 г. в Будапеща от унгарския пианист Ищван Антал под диригенството на Виктор Васи. Лист пише Патетичния концерт в годините, когато създава първата си симфония „Фауст“ по „Фауст“ на Гьоте, посветена на Хектор Берлиоз (завършена е през 1854 г.), и голямата Соната за пиано в си минор (1853). В духа на романтизма, музиката на концерта е силно въздействаща с контрастната си образност. Изградена върху образните трансформации на ярката основна тема, в отделните дялове творбата звучи страстно патетично (Allegro energico), героично, лирично съкровено, изразява страдание (в Marcia funebre), финалът е триумфален.