Симфония №7

СИМФОНИЯ № 7 на Васил Казанджиев (2018, посветена на Ангел и Герган Ценови) е произведение, което мога да определя единствено като „класицистично“, при това в най-тесния смисъл на думата, и за това свидетелстват пределно ясната формална логика (както на отделните части, така и на цялата симфония), стиловото и техническото единство на музикалния материал, внимателно балансираната оркестрация и оптималната пестеливост на звуковите ефекти. Всъщност Седма симфония, по мое мнение, е част от една грандиозна тетралогия, която започва с Четвърта симфония и в която тетралогия действа един постоянен и неотклонен процес на постепенно изчистване на музикалния материал, на музикалния език и на музикалния стил. По отношение на формата Васил Казанджиев се завръща (отново след своята Четвърта симфония) към класическата четиричастна структура, а също и към още по-архаичната барокова конфигурация на бавна – бърза –бавна– бърза част, като очевидната цел на подобна подредба е постигането на драматургия, базирана на принципа на контраста и противопоставянето. Другата (и по мое мнение много по-дълбока и много по-интригуваща) причина за подбора именно на тази четиричастна конфигурация е идеята на композитора да превъплъти в симфонията, от една страна, идеята за четирите основни градивни елемента от античността – въздух, земя, вода и огън, и от друга страна, идеята за четирите основни човешки темперамента – флегматик, сангвиник, меланхолик и холерик. И действително, ако се вгледаме внимателно в облика на отделните части, без съмнение ще открием в първата част (Largo) една неземна (Пушкин би казал „полувъздушна“) статика, в която тишината е също толкова важна, колкото и самата „звучаща“ музика; във втората част (Allegretto scherzando) нежната ефирност е заменена с приземяващия хумор на шеговита бурлеска; в третата част (Adagio) композиторът ни представя бездънния свят на меланхолията и стаената емоция и накрая, в четвъртата част (Allegro con brio) музиката избухва в неукротима огнена стихия. Специално впечатление в симфонията прави почти пълното отсъствие на каквито и да е виртуозни елементи или „специални ефекти“, като че ли Васил Казанджиев се интересува не толкова от това „как“, а най-вече „какво“ казва музиката му. Този известен аскетизъм по отношение на така характерната за ранното му творчество пищна и изключително колоритна импровизационност отново е в синхрон с по-горе споменатата класицистична идея за баланс, пропорционалност и целесъобразност на всеки един от композиционните елементи. Такъв един подход към музикалната композиция е също така и в синхрон с думите на самия Васил Казанджиев, че „един от основните белези на съвършената композиция е наличието на идейно, стилово и техническо единство“.

Минали събития



Какво търсиш днес?