Вторият цигулков концерт на Бела Барток е завършен в последния ден на 1938. Композиторът създава творбата в труден период от своя живот, когато е изпълнен със сериозни опасения по повод надигащия се фашизъм. Твърд антифашист по своите убеждения, Барток става обект на редица различни атаки в довоенна Унгария. Концертът ясно показва в каква посока се променя почеркът му – всички произведения, създадени след него, могат да бъдат отнесени към „късния период“ на композитора, който се отличава със стремеж към максимална простота, яснота и завършеност, както и по-устойчиво и естествено съчетаване на всички елементи на музикалния език. В музиката му от този период могат да бъдат чути разпевни мелодии с широко дихание, прозрачна фактура и тонална определеност. Има и още една важна черта: по-свободен подход към композирането. Както повечето други майстори, към края на живота си Барток се обръща към фолклорните източници. Ако преди това той е отделял максимално внимание на старинната селска песенна традиция, то към края на 1930-те години композиторъът охотно използва стила „Вербункош“, който по-рано е отхвърлял като „псевдонароден“. Отгласи от темпераментните унгарско-цигански импровизации можем да чуем и в темите на Втория цигулков концерт. Продължавайки традициите на Лист, Барток буквално се любува на цветистите, свободно орнаментирани цигулкови импровизации и жизнерадостната стихия на унгарския чардаш, подсилени и осъвременени от ръката на майстор от 20-и век.

Концертът е поръчан от унгарския цигулар Золтан Секели през 1937. Първоначално Барток иска да създаде мащабно произведение под формата на вариации, но цигуларят го уговаря да се обърне към традиционната концертна форма: епическа песенна първа част, лирико-фантастично Анданте и бърз, енергично-танцов финал. В крайна сметка Секели получава своите три части, а Барток пък – своите вариации, тъй като третата част сама по себе си представлява  вариация на материала от първата част. Макар в творбата да липсва додекафоничната техника, тя съдържа 12-тонови теми – например, в първата и третата част. Никъде другаде  в цялото  творчество на Барток вариационността не играе толкова голяма роля, колкото във Втория цигулков концерт.

Премиерата е на 23 март 1939 в Концертгебау, Амстердам и преминава с голям успех. Солист е Золтан Секели, а диригент – Вилем Менгелберг. Концертът бързо се утвърждава в световния репертоар, привличайки вниманието на знаменити изпълнители от ранга на Йехуди Менухин, Исак Щерн, Тоси Спиваковска и др. Американската премиера на концерта е в Кливлънд, Охайо, през 1943. Солист на Кливлъндския оркестър е Тоси Спиваковска, а диригент – Артур Родзински. Впоследствие Спиваковска урежда премиера на концерта и в Ню Йорк, и в Сан Франциско.

Успехът на Втория цигулков концерт доставя на Барток дълбоко удовлетворение: за първи път негово голямо произведение не шокира и не озадачава масовия слушател, а радва и предизвиква възхищение, подобно на най-добрите цигулкови концерти на класиците. В едно свое писмо до Сигети  композиторът с гордост цитира отзива на диригента Орманди: „Той смята, че след Бетовен, Менделсон и Брамс никой още не е писал такъв цигулков концерт“. Барток изпълва концерта с неудържима творческа енергия, преди всичко в ослепително ярката виртуозност на солиращия инструмент. Тук цигулката властва безапелационно, оркестърът изцяло ѝ се подчинява и остава галантен, точен и скромен, като същевременно в нужните моменти е и неудържимо бурен, както и главната героиня на творбата. В соловата партия на концерта е представен широк кръг от виртуозни ефекти – от ювелирно изработените орнаменти и пасажни движения, до тежковатото маркато, широките октави, четиригласните акорди и двойните и тройни ноти. Регистрите са използвани много смело – от пределно ниски до прозрачно нежни високи. Често се използват скокове, форшлаг, сложни ритмични комбинации и пасажи с трилери.

текст – Аделина Александрова