Сюита "Мария от Буенос Айрес" за тромпет и оркестър (аранж. DUCROS)

Аржентинският композитор Астор Пиацола, наричан в своята родина „El Gran Ástor“  (Великият Астор) остава в музикалната история като „големият обновител на аржентинското танго“. По свой неповторим начин той издига тангото  от „музика на улицата“ до музика, изпълнявана в концертните зали и възприемана наравно с класическата. Езикът на създаденото от него  „танго нуево“ е революционен и специфичен, той включва елементи от джаза и класическата музика, примесвайки ги с ефекти от улицата  и  мотиви от френския шансон.

Астор Пиацола е от малцината композитори, успели приживе да запишат и изпълнят на концерти почти всички свои произведения. Само през  последните 10 години от живота си той създава над 300 танга, 50 мелодии за кинофилми, а също така – музика към театрални спектакли и балети. В Италия жури от изтъкнати критици го удостоява единодушно с Първа награда за най-добър компактдиск с инструментална музика, отбелязвайки в решението си: „За смелостта на композиране и поразителното творчество при създаване на аранжименти, придаващи на тангото ново звучене“.

Пиацола е автор  и на първата танго опера – „Мария от Буенос Айрес“ по либрето на поета Хорасио Ферер.  В основата на сюрреалистичния ѝ сюжет е историята на една злочеста девойка  – Мария – родена в бедно предградие на Буенос Айрес „в един ден, когато Бог беше пиян“. Отправяйки се към центъра на Буенос Айрес, тя е съблазнена от музиката на тангото и става проститутка. Крадци и пазачи на публични домове, събрани на черна меса, решават, че тя трябва да умре. След смъртта си Мария е осъдена да отиде в ада, който фактически е самият град; нейната сянка сега броди из града. Тя се е върнала към девствеността, оплодена е от словото на Злия дух и в присъствието на трима строителни работници (препратка към тримата влъхви от Библията) и жените, които приготвят паста, ражда дете Мария, което може да бъде самата тя.

Първата част на операта пресъздава историята на проститутката, действието на втората част се развива след смъртта ѝ. Главните персонажи са Мария ( а след смъртта ѝ – сянката на Мария), един певец на паяди, (който функционира като поет и разказвач, дуенде, подобен на таласъм)  и неколцина членове на подземния свят на Буенос Айрес: няколко марионетки, контролирани от дуендето, цирк от психоаналитици, производители на паста и строителни работници. Много елементи от либретото предполагат паралели между Мария и майката на Исус (Мария), както и самият Исус.

Музиката на „Мария от Буенос Айрес“ е заимствана от идиома на „ танго нуево“, с който е известен Пиацола. Оригиналната идея на историята му е подсказана от  Егле Мартин, негова любовница по онова време, която е омъжена за Едуардо „Лало“ Паласиос. Първоначално главната роля на операта е била предназначена именно за Мартин, но докато Пиацола пише творбата, двамата скъсват. Това се случва, след като по Коледа (1967) той иска ръката ѝ от нейния съпруг. Според Мартин, Пиацола е казал на Лало „Тя е музика, не може да принадлежи на всекиго; тя е музика, а музиката – това съм аз“. След разрива между двамата композиторът отчаяно се нуждае от изпълнителка, която да замени Егле Мартин. За щастие, скоро след това, в известния нощен клуб  „Nuestro Tiempo“ , който някога е бил като роден дом за него, той среща фолк- певицата Амелита Балтар. Сходството между нея и характера на Мария, в комбинация с красотата и завладяващото сценично присъствие на Амелита,  я правят идеална за ролята.

Макар че със сигурност това не е в тесния смисъл на думата „ оперен балет“, тъй като танцът е танго, а не класически балет, „Мария от Буенос Айрес“ попада в традицията да се поставят танцови парчета като неразделна част от оперното произведение. За оркестрацията Пиацола използва работещия дотогава квинтет: Пиацола (бандонеон), Антонио Агри (цигулка), Джейми „Ел Русо“ Госис (пиано), Оскар Лопес Руис (китара) и Кичо Диас (контрабас), към който прибавя виола, виолончело, флейта, перкусии, вибрафон и ксилофон и втора китара. „Мария от Буенос Айрес“ често е изпълнявана с танцьори, както и с музиканти. Има няколко запазени аранжимента, включително оригиналният на Пиацола и един от Пабло Зиглер.

Минали събития



Какво търсиш днес?