“Кантус в Памет на Бенджамин Бритън” е вододелна творба в творчеството на естонския композитор Арво Пярт. Тя е една от първите композиции даващи начало на неговия късен, най-характерен стилов период, отличаващ се с особено аскетична концентрация и простота на изразните средства, по-голяма компактност на музикалните форми и изпълнителските състави, особена духовна тематика, свързана с обръщането му към Православието като личен избор, и специфична композиционна техника, наричана от него “Тинтинабулация”, или “Тинтинабули стил”. Етимологията на думата произхожда от латински език: tintinnabulum – камбанка, където може би се крие и още една символична връзка между тази конкретна творба и началото на новия Тинтинабули стил, който прави композитора световно известен, скоро след емигрирането му от СССР в западна Германия през 80-те години на 20-ти век. В основата на този стил е едно духовно разбиране за взаимодействието между Небето и Земята, между Абсолюта и човечеството, между реалността на Небесното Царство от една страна, и земното битие от друга. В технически смисъл това разбиране се материализира в композиционната техника чрез един особен и строго-ограничен и регламентиран тип модално-тонално взаимодействие между 2 типа полифонични гласове: 1.мелодични – движещи се гамо-образно по тоновете на лада, и 2: “тинтинабулични” – движещи се арпежо-образно по тоновете на основното тризвучие на същия лад. Тези наглед много прости технически принципи в изградената от Перт рамка на неговия късен композиционен стил го водят към аскетични естетични пространства с особено висока концентрация на музикално съдържание, в противовес на по-ранните му опити в сферата на Додекафонията, Сериализма, а преди това и модернистичния Нео-класицизъм. В “Кантус в памет на Бенджамин Бритън” Тинтинабули-техниката е реализирана в контекста на голям Пролационен канон, в който различните гласове провеждат един и същ музикален материал в различни скорости, пропорционално съотносими една към друга. Траурната камбана, символично носеща вестта за смъртта на английския композитор Бенджамин Бритън, към музиката на когото Пярт таи особено силен пиетет, макар и да не успява да се запознае с него лично приживе, преминава като червена нишка в този своеобразен музикален епиграф, и в самия му край сякаш реализира с обертоновия си спектър бароковия ефект на “Пикардийска терца”, символизиращ надежда, упование, очакване на Изкупителя.