Концертът за пиано и струнни е посветен на Владимир Крайнев, който е негов първи изпълнител през декември 1979 в Санкт Петербург. Първоначалната идея за творба за пиано и оркестър е била за цикъл от „вариации на тема”. Темата, чиито елементи се подлагат на вариране, всъщност кристализира в края, което е необичайно. Този принцип на форма на вариации и финално постигане на темата в жанра на клавирния концерт е осъществен всъщност няколко години преди това, през 1973 от Родион Шчедрин в Третия му клавирен концерт.

Концертът на Шнитке завършва 70-те години с поредица опуси, в които авторовото мислене и стил като цяло се съхраняват: „Реквием“ – музика към трагедията на Шилер „Дон Карлос“ (1975), Клавирен квинтет (1976), Concerto grosso (1977), Виолончелова соната (1978), Трети цигулков концерт (1978). На възгледите на Шнитке особено влияние оказва „Доктор Фаустус“ на Томас Ман и неговата интерпретация на темата. От интереса на Шнитке към фаустовския въпрос се раждат оперите „Историята на доктор Йохан Фауст“, „Живот с идиот“ и „Джезуалдо“. В Клавирния си концерт авторът отново се опитва да постави въпроса за философския смисъл на човешкия живот. Концертът е едночастен, съчетава принципите на сонатната форма и вариациите. В стила си на провокативно стилистично мислене Шнитке и тук съчетава различни жанрове и средства – последователно различните вариации звучат като прелюдия, валс, хорал, quasi джазова импровизация. Началото на репризата е отбелязано с камбанен звън, след който като равносметка на цялата прозвучала вече музика се появява самата тема на вариациите. Концертът завършва с повторение на началното встъпление.