Основна тема в симфоничното творчество на Александър Скрябин е нравствено-философската идея „за преодоляването”, идеята, че победата и ликуването винаги се достигат след много усилия и препятствия, човешкото самоутвърждаване, положена в Първата му симфония, продължила в останалите две симфонии и в „Поема на екстаза”.

Втората симфония, написана през 1901, в драматургичен план е замислена като грандиозно израстване от скръбни, мечтателни, статични състояния до тържествен и помпозен марш. Първата част изпълнява функцията на встъпление към цялата симфония. От нея се ражда и основният тематизъм. Втората част експонира борбата, препятствията и опитите за преодоляването им. Третата част е остров за вътрешна наслада, четвъртата – разпалва конфликти, вихър и страсти, но заедно с това и тъга. Последната част е тържествен и грандиозен финал на цялата симфония. Първоначално финалът е бил оценен като неудачен, Скрябин е имал други намерения за него и сам признава: “Нужно ми беше да покажа светлината и радостта… Вместо светлината обаче се получи някаква показност и парадност”.

В Симфонията може да се разпознае атмосферата от музиката на Вагнер и Р. Щраус, както и влиянията на руския символизъм.

Първото изпълнение е в Петербург непосредствено след написването ѝ под диригентството на Лядов, а през януари 1902 Сафонов я изпълнява премиерно в Москва.