АЛЕКСАНДЪР ГЛАЗУНОВ  – КОНЦЕРТ ЗА ЦИГУЛКА И ОРКЕСТЪР В ЛА МИНОР ОПУС 82

През втората половина на 19-и и началото на 20-и век жанрът на соловия концерт в Русия става особено популярен в творческото на руските композитори.  Сред съчиненията на Глазунов са двата концерта за пиано, а също така – концертите за цигулка, виолончело и алт саксофон.

Концертът за цигулка и оркестър е написан от композитора през 1904 – в най-плодотворния период от неговото творчество. По онова време (средата на 19-и и началото на 20-и век) са написани най-зрелите съчинения на композитора: пета, шеста и седма симфония, четвърти и пети струнен квартет, три балета, две клавирни сонати. В същото време Глазунов се заявява и като водещ оркестров диригент и си извоюва признание като преподавател в Петербургската консерватория, на която впоследствие става и ръководител.

Концертът е посветен на неговия колега – професор Леополд Ауер. Изтъкнатият цигулар става и пръв изпълнител на творбата на 19 февруари 1905, на осмата симфонична сбирка на Руското музикално общество. Диригент е самият автор. Премиерата предизвиква противоречиви чувства в музикалните критици. Едни смятат концерта за забележително произведение, цялостно по форма и съдържание, други го приемат доста неблагоприятно. Навярно причината до известна степен се дължи на факта, че концертът нарушава привичните очаквания за блестящо и виртуозно произведение. Но композиторът съзнателно бяга от външната виртуозност и пренася акцента в друга област. Глазунов търси нов тип концертна драматургия – лирична. Неговият цигулков концерт е съвършено различен от творбите, създадени от останалите руски композитори, макар по това време да са изключително популярни концертите на Чайковски, Рахманинов, Аренски, Танеев и Римски-Корсаков. Това обаче не означава, че концертът на Глазунов не е виртуозен и се свири лесно. Просто неговата „виртуозност“ е другаде. Още при процеса на писане авторът е измъчван от съмнения. В своето писмо до Римски-Корсаков той пише: „Тази творба ми причинява много мъка: понякога ми се струва, че музиката е боклук, и цигулката няма какво да свири, друг път се утешавам с това-онова и си казвам, че все пак е добре да го завърша“.

Постепенно произведението влиза в репертоара на музикантите и си извоюва широка популярност сред слушателите. През 1911 концертът вече се слави като „прекрасно написан, оригинален по форма и блестящ със своя колорит и звукови комбинации…“. На конкурса на името на Леополд Ауер след изпълнението на творбата журито единодушно аплодира шумно автора.

Сред руските изпълнители на цигулковия концерт на Глазунов особено се открояват интерпретациите на Мирон Полякин и Давид Ойстрах. В това свое произведение Глазунов съумява да съчетае концертната виртуозност с дълбоките чувства и лирични преживявания. А соловата каденца е своеобразно обръщение на автора, изпълнено с философска дълбочина. Старинното фугато му подхожда особено много – то е написано така, сякаш свири не един човек, а едновременно двама; на места – дори трима. Това е изключително трудно технически. Но особеностите на концерта се крият не само в каденцата, а и в неговата форма: обичайната тричастна форма тук се слива в едночастна, като трите различни дяла все пак са запазени. Това е постигнато чрез редуване на настроенията, темпата, динамиката и ритъма. Експозиционната част – това е сонатното алегро. Бавният епизод в разработката изпълнява функцията на адажио, а рондото – на финал. Но защо все пак авторът не е написал три отделни части? Отговорът отново се крие в лиричното съдържание на творбата. За единството на образното настроение няма нужда да се пишат множество различни теми, които изискват свое собствено развитие и съпоставка. Достатъчно е просто малка промяна в нюансите и единството на замисъла ще бъде запазено. Оркестърът и солиращият инструмент също не се противопоставят, макар препратките на теми и мотиви да са много ярки. Те хармонично се допълват, създавайки единна музикална композиция.

Творчеството на Глазунов като цяло се отличава с плавност на протичането на музикалната мисъл, с монументалност и сдържаност. Неговото светоусещане е уравновесено и хармонично, и в същото време – дълбоко и съдържателно. Такъв е и неговият цигулков концерт. Той носи в себе си жизнеутвърждаващ оптимизъм, светло настроение и вяра в жизнените сили.