Композиторът Милий Балакирев (1836–1910) има водеща роля в руската култура от ХІХ- ти век. Като двигател и лидер на прочутата „Могъща петорка“, той определя пътя на руската музика и спомага за постигането на нейната национална идентичност. Той никога не допуска компромис, заради общественото мнение и дори когато е извън активния културен живот, продължава да прави това, което прави и на върха на славата си – да служи на изкуството, макар и с цената на лични жертви и собственото си здраве.
Балакирев е роден в Нижни Новгород и започва да се занимава с музика, благодарение на своята майка. На 15-годишна възраст участва в репетиции с оркестъра на местния театър. През 1853 г. постъпва в Казанския университет, където учи математика по настояване на баща си, но напуска година по-късно, за да се занимава с музика. През 1855 заминава за Санкт Петербург, където се среща с Михаил Глинка. По съвет на Глинка Балакирев развива кариера като пианист и пише свои творби по мотиви от народната музика. Той композира увертюри на руски и чешки теми, музика за трагедията на Шекспир „Крал Лир“ и романси, които композиторът Александър Серов нарича „свежи здрави цветя на базата на руска музика“.
През 1962 година Балакирев и диригента Гавриил Ломакин откриват Безплатна музикална школа за хора от различен социален произход могат да се обучаваха по пеене, музикална грамотност и солфеж. В същия период Балакирев се среща с Цезар Кюи, Модест Мусоргски, Николай Римски-Корсаков и Александър Бородин. Те сформират кръга „Нова руска музикална школа“, който критикът Владимир Стасов нарича „Могъщата петорка“. Композиторите изучават фолклор и църковно пеене, за да използват народни мотиви в своите композиции. Приказни и епични сюжети се появяват както в симфоничните, така и в камерните вокални произведения на всеки от тях. В този период Балакирев е на върха на своето влияние. Той събира народни песни от района около р. Волга и ги използва във втората си увертюра на руски теми, която в крайна сметка се превръща в симфоничната поема „Русия“. Прекарва летните ваканции в Кавказ, събирайки теми и вдъхновение за своята брилянтна фантазия за пиано „Исламей“ (1869) и симфоничната си поема „Тамара“ (1867–82). Публикува произведенията на Михаил Глинка, дирижира симфоничните концерти на Руското музикално дружество.
В началото на 70-те години на XIX век Балакирев става един от най-уважаваните музиканти в Санкт Петербург. Поканен е да дирижира в Императорското руско музикално дружество. Именно тук са изпълнени редица произведения на авторите от „Петорката“. Две години по-късно обаче той е принуден да напусне поста си, заради недоволство в придворните кръгове от резките изявления на композитора за музикалния консерватизъм. Скоро след това „Могъщата петорка“ се разпада, защото учениците му вече са опитни и независими композитори.
През 1872–76 г. Балакирев се оттегля напълно от активна музикална дейност и работи като железопътен чиновник. Преминава период на остра депресия, след която се възстановява. Постепенно се завръща в музикалния свят, поема отново директорството на безплатната школа и от 1883 до 1894 г. е директор на Императорската капела. Той възобновява творческата работа, завършва няколко произведения, една от които симфония, започната много години преди това. Пише и няколко нови пиеси, сред които Соната за пиано (1905), Симфония №2 (1908) и редица пиеси за пиано. Музиката му е изключително колоритна и показва богато въображение, но творческото му наследство не постига известността на създаденото от неговите ученици.