„Най-красивите и възвишени творения на човешкия гений и до днес си остават тези, градени върху религиозни текстове. Те с дълбочината на творческото си съдържание и с неизговоримото и неизмеримо слово на тоновете ни водят към границите на безкрайното. Дават ни дори възможност да надзърнем в него и ни претворяват.”– тези думи на Добри Христов (1875-1941) дават най-точна представа за духовната чувствителност и религиозна смиреност на композитора. Един от строителите на българската музикална култура, той създава наред с великолепните си хорови и солови песни, оркестрови творби, високи образци на сакралната музика.
Едва 14-годишен става хорист във варненската катедрала „Св. Богородица”, на 16 години пише първите си църковни опуси. Завършва композиция при прочутия Антонин Дворжак в Пражката консерватория. Завърнал се във Варна, започва да дирижира катедралния хор. С преместването на композитора в София започва изследователската му дейност в областта българския музикален фолклор и на старобългарския църковен напев (известен като „болгарский роспев”). Преподавател и директор на Музикалното училище, после професор в Музикалната академия, той ръководи и хора при столичния храм „Св. Седмочисленици” (1913-1928). През 1935 г., вече дописен член на Българската академия на науките, става диригент на най-големия у нас църковен хор при Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”, който води до смъртта си.