Композитор, органист, пианист и педагог, ГАБРИЕЛ ФОРЕ е една от централните фигури във френската музика от края на ХІХ и началото на ХХ век. Той е от поколението творци, редом с Едуард Лало, Емануел Шабрие, Венсан д’Енди, Ернест Шосон, които плавно преминават от епохата на романтизма към търсенията на новото столетие. Някои наричат Форе „Френският Шуман”, други го определят като „свързващото звено между Брамс и Дебюси”. На девет години той е изпратен в École Niedermeyer, където се подготвят църковни органисти и хорови диригенти и след единайсетгодишно обучение става асистент органист в църквата Saint–Sulpice. Редовен гост е в дома на Сен-Санс, където се събират знаменити парижки музиканти и участва в създаването на Националното музикално общество. През 1874 напуска Saint–Sulpice и започва да замества Сен-Санс в църквата Église de la Madeleine по време на неговите чести отсъствия, а след оттеглянето му през 1877 Форе поема поста на хормайстор. Дълги години натоварената работа в църквата не му позволява да се отдаде изцяло на композиране. Едва през 1896 получава преподавателско място в Парижката консерватория, където сред неговите ученици са велики френски композитори като Морис Равел и Надя Буланже, а през 1905 става директор на Консерваторията. По това време вече е широко известен като композитор, а паралелно почти двадесет години е авторитетният музикален критик на в. „Фигаро”. Въпреки влошеното си здраве и почти пълната загуба на слуха, до края на живота си продължава да общува активно с младите съвременни творци и има особено влияние върху групата на „Шесторката” (Артур Онегер, Дариус Мийо, Франсис Пуленк, Жорж Орик, Анри Дюрей, Жермен Тайефер), които създават новия облик на френската музикална култура в средата на ХХ век.