Балис Дварионас (1904—1972) е литовски композитор, пианист, диригент и педагог, който става известен след Втората световна война със своите романтични творби, дълбоко свързани с фолклора на неговата родина. Роден е в гр. Лиепая и заедно с десетте си братя и сестри се занимава с музика от ранно детство. След като завършва Средно търговско училище, Дварионас работи като органист и диригент на Младежкия хор на Литовското музикално дружество в родния си град. През 1920 година Дварионас заминава за Лайпциг, където учи пиано при Роберт Тайхмюлер в Консерваторията и посещава курсове по теория на музиката и композиция при Щефан Крел и Зигфрид Карг-Елерт. Продължава обучението си по пиано през 1924 г. в Берлин при известния немски пианист Егон Петри.
Дварионас е многостранен талант и неговите заложби на пианист, диригент, композитор и преподавател се развиват паралелно. Благодарение на това той бързо се превръща в една от най-известните личности в литовската музика. След 1924 година концертира активно в цяла Литва, а през 1928 г. започва да свири и в чужбина. През 1949 г. постъпва в Музикалната академия във Вилнюс, където преподава до края на живота си. През 30-те години на ХХ-ти век Дварионас се изявява и като диригент. Посещава диригентски курсове в Залцбург и през 1939 г. полага изпитите си като външен студент в Консерваторията в Лайпциг. От 1935 до 1938 той е диригент на Симфоничния радиооркестър в Каунас. Работи и като главен диригент на Литовската филхармония в периодите 1940–1941 и 1958–1964. Последното публично изпълнение на Дварионас е през 1972 г. с Литовския камерен оркестър, само няколко месеца преди смъртта му на 23 август 1972 г.
Композиционното наследство на Дварионас обхваща сценичните жанрове опера и балет, симфонични и концертни творби, музика за филми, театър и камерни произведения. Неговите творби се отличават с ярка мелодичност, емоционалност и с използването на мотиви от националния фолклор. През 1971 година композиторът споделя следното за своя стил: „Моите естетически идеали се формират под влиянието на Романтизма от ХІХ-ти век и вярвам в професионалното призвание на музикантите да разпространяват красота, доброта и хармония, да възпитават хората и да ги издигат над рутината. Убеден съм, че тези, които приемат подобни възгледи за остарели, грешат. Идеалите за човечност са останали непроменени в продължение на много хиляди години: любов, истина, свобода и приятелство. Да им служиш не е крачка назад“.