РИХАРД ЩРАУС е сред творците, които естествено плавно преминават от епохата на късния романтизъм към тенденциите на модернизма. По-късно са ги сравнявали с двуликия митичен бог Янус – сякаш с едното си лице все още са били обърнати към деветнадесетото столетие, а с другото вече гледат към новия ХХ век. Неговата дълга серия симфонични поеми (сред които прочутите „Тил Ойленшпигел”, „Дон Жуан”, „Дон Кихот”, „Така каза Заратустра”, „Животът на героя”, „Смърт и просветление” и др.), създадени през 90-те години, са кулминацията на типичния за епохата на романтизма жанр на програмната симфонична поема, а в поредицата опери през следващите години се долавят белезите на експресионизма („Саломе”, „Електра”) и неокласицизма („Кавалерът на розата”).

Рихард Щраус израства в музикална среда – баща му Франц Щраус бил соло валдхорнист на Кралския оперен театър в Мюнхен, където от дете бъдещият композитор посещава редовно оркестровите репетиции, а по-късно сам става диригент на оркестъра и се прочува като един от най-големите диригенти на своето време. Великолепен познавач на симфоничния оркестър, Щраус използва максимално тембровите и технически възможности на всеки инструмент, превръщащ се понякога в „герой” в неговите почти театрализирани програмни поеми – като валдхорната в „Дон Жуан” и „Тил Ойленшпигел” и солиращите виолончело и виола в „Дон Кихот”.

Списъкът на концертни инструментални творби на Щраус е обширен и разнообразен – два концерта за валдхорна, Романс за виолончело и оркестър, цигулков концерт, Бурлеска за пиано и оркестър, концерт за обой, двоен концерт за кларинет и фагот и струнен оркестър.