Петко Стайнов

ПЕТКО СТАЙНОВ оставя ярка следа в българската култура. Роден е на 1 декември 1896 в гр. Казанлък. На 11-годишна възраст изгубва напълно зрението си след нараняване и неуспешно лечение. Всичко, последвало това злощастно събитие, е поредица от доказателства за мощта на човешкия дух и непреломната воля на твореца. Първоначално учи в Института за слепи в София; овладява Брайловия шрифт за слепи на български и немски език, с който си служи през целия живот. След завършването на Института през 1915 се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби. Получава висше музикално образование в Германия: в Частния музикален лицей на д-р Менке и частна консерватория „Розановски“ в гр. Брауншвайг, и в Консерваторията в Дрезден. Личностите, изиграли важна роля за формирането на големия музикант, са най-вече неговите преподаватели по пиано проф. Андрей Стоянов в София, проф. Ернст Мюнх в Дрезден и професорът по композиция Александър Волф (Дрезден).

Завършва през 1923 и концертира в Германия като пианист. През 1924 се завръща отново в Казанлък, където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България). През периода 1923 – 1930 се изявява активно като пианист в родния си град и в страната, и е признат за един от най-добрите интерпретатори на Бетовен в България. Включва се в Музикалното дружество в Казанлък и организира хор и оркестър, които сам дирижира. През 1927 се установява в София и започва работа като лектор по пиано в Института за слепи (до 1941). Известно време е председател на столичните хорове „Гусла“ и „Родна песен“.

Като общественик, Петко Стайнов е председател на Съюза на народните хорове (от 1933 до 1944), съосновател и първи председател (до 1944) на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика”, а по-късно е постоянен член на Управителния съвет на Съюза на българските композитори. Директор е на Народната опера (1941 – 1944) и редовен член на Българската академия на науките от 1941 година. През 1948 основава Института за музика при Българската академия на науките, който оглавява до края на живота си. През годините под неговото ръководство са събрани и записани над 100 хиляди народни песни и 3 хиляди народни танца. За огромната си творческа, научна и административна дейност Петко Стайнов е удостоен с много държавни отличия и награди. Композиторът напуска този свят на 25 юни 1977.

Приел за своя мисия идеята за създаването на „български национален музикален стил”, Петко Стайнов създава творби емблематични за българската национална композиторска школа. Сред тях са симфоничната сюита Тракийски танци (1925 – 1926), оценена от акад. Добри Христов като „начало на съществуванието на националната симфонична българска музика”, симфоничната поема Тракия (1937) и двете симфонии (1945 и 1949), симфоничната поема Легенда (1927), симфоничната сюита Приказка (1930), концертната увертюра Балкан (1936), Симфонично скерцо (1938), Младежка увертюра (1953) и др. С хоровите балади Тайната на Струма, Урвич, Конници, Сто двадесет души, Кум Герман той формира ново жанрово направление в българската музикална култура, а десетките композирани и аранжирани от него акапелни хорови песни са сред най-обичаните и често изпълнявани български хорови творби.

Още от есента на 1928 творбите на Петко Стайнов звучат в концертните зали на много страни по света: Виена, Прага, Париж, Рим, Берлин, Москва, Санкт Петербург, Будапеща, Загреб, Белград, Любляна, Варшава, Мюнхен, Франкфурт, Лион, Тунис, Ню Йорк, Вашингтон  – това са само част от големите градове, в които музиката на големия български композитор получава възторжени аплодисменти. Записи на негови творби присъстват редовно в програмите в радиостанциите на Великобритания, Швеция, Норвегия, Германия, Нидерландия, Дания, Унгария.

––––––––––––––––––––––––––

„В хоровото творчество на Петко Стайнов специално място заемат хоровите му балади. Той е основоположник на този нов жанр в хоровата ни музика, който се оказва творчески перспективен и за други български композитори, например Александър Кръстев – Неразделни (1923), Александър Морфов – Сеймени (1929), Добри Христов – Добринка и слънцето (1931). От една страна, като форма и като изразност баладата е свързана с традициите на хоровата акапелна песен в българската музика по това време, от друга – претворява традициите на европейската романтична музика“ – пише изследователят на българското хорово творчество проф. Агапия Баларева.

Баладите на Петко Стайнов са създадени през период от около три десетилетия. Първата хорова балада Катунари (за смесен хор), по текст на текст Пенчо Славейков (1931), е романтична по дух. В Кум Герман“ (за смесен хор), по текст на Димитър Пантелеев (1953) са съчетани фантастичното и реалното с вълнуващ романтичен патос. Момина жалба (Буйна Вита) (за смесен хор), по текст на Трифон Кунев (1936), е лирична. Другите Стайнови творби интерпретират исторически и съвременни теми: Тайната на Струма (за мъжки хор), по текст на Теодор Траянов (1931), е отзвук на погрома след Първата световна война; Конници (за мъжки хор), по текст на Никола Фурнаджиев (1932) – на кървавото потушаване на Септемврийското въстание от 1923; Урвич (за смесен хор, първата редакция е за мъжки хор), по текст на Н. Ракитин (1933), пресъздава падането на България под османско владичество и борбата за освобождение. Моята Родина (за смесен хор) е поема, възпяваща любовта към отечеството.

Шедьоври в композиционно отношение, баладите на Петко Стайнов са разгърнати като музикална форма, съответстваща на словесната повествователност. Състоят се от ярко обособени дялове, подредени в строга или свободна симетрия, което придава балансираност, подобна на ораториалните творби. В богатия музикален език на композитора, се срещат и различни полифонични похвати, което придава монументалност на звуковата фактура.

Какво търсиш днес?