Кой може най-добре да обрисува великия виенски класик Лудвиг ван Бетовен (1770 – 1827), ако не събратята му композитори? Ето какво пише в есе за Майстора Анатол Виеру: „Има ценности, които блещукат постоянно като звезди в небето, осветяват нациите и не се подчиняват на вековете. Близки или далечни, тези звезди остават във висините завинаги. Бетовен е такава звезда, по която навигаторите в морето на културата определят разположението си. Бетовен не е просто новатор, той променя коренно самия музикален климат… Той събира като фокус постиженията на музиката след Бах и хвърля светлина далеч напред в ХХ век” (превод Драгомир Йосифов).
Няма жанр, в който композиторът да твори и да не отправя предизвикателства. Модерността му, която разшифроваме и до днес, особено мощно и витално въздейства с вселената на неговите симфонии – „само” девет на брой, но толкова различни и уникални с опияняващият си духовен потенциал! Бетовен установява в тях нов език, нови взаимоотношения на изразните средства, нова концепция за оркестровия звук и мисъл. Жанрът е обект на неговите постоянни експерименти. Стотиците ескизи, предшестващи етапите на зараждането на всеки симфоничен опус, съдържат „безброй въображаеми развития, отразявайки едновременно предвидимия цялостен замисъл и непредвидимите отскоци на въображението” (Андрей Букорещлиев).