Жан-Филип Рамо (1683–1764) е сред забележителните фигури във френската музика през ХVІІІ-ти век. Макар да започва кариерата си на оперен композитор едва на 50-годишна възраст, той заема видно място в историята на музикалния театър след Люли. Рамо е също един от водещите клавесинисти от епохата, наред с Франсоа Куперен, както и виден музикант-теоретик, създател на основополагащия труд „Трактат за хармонията“.
Роден е в Дижон и прекарва първите 40 години от живота си в относителната неизвестност на провинцията. Той е син на органист и се предполага, че е учил с баща си, без да е известно дали получава друго музикално образование. През 1701 г. Рамо пътува до Милано, а след това работи известно време като органист в Клермон-Феран. През 1706 г. той е в Париж, където е публикуван първият му сборник от пиеси за клавесин. Около десет години по-късно се връща на предишната си позиция в Клермон-Феран.
През 1722 г. се установява за постоянно в Париж. През същата година публикува първия си теоретичен труд „Трактат за хармонията, сведена до нейните естествени принципи“, с който незабавно печели вниманието и уважението на парижките музиканти. Композициите му за клавесин също се радват на относителен успех.
През 1731 г. Рамо успява да спечели благосклонността на един от най-богатите и забележителни френски аристократи, Александър дьо Ла Пуплиниер. Композиторът остава на служба при него като “maitre de musique“ до 1753 г., живее в различните резиденции на своя покровител и стават част от забележителна общност от писатели, художници и музиканти, събрани около Ла Пуплиниер. Рамо има възможност да пише музика за отличен ансамбъл от певци, инструменталисти и танцьори, които са на негово разположение. Именно за този кръг от артисти са композирани виртуозните Pièces de clavecin en concerts (1741).
През 1733 г. в Париж е представена операта на Рамо „Иполит и Ариция“ по либрето на абат Пелегрен и това е първият му голям публичен успех. Следват „Галантните Индии“ през 1735 г. и „Кастор и Полукс“ (1737), считана за неговото най-голямо постижение в музикалния театър. Тези произведения предизвикват противоречие с преобладаващия тогава вкус към по-прости, по-мелодични развлечения, както и с убеждението, че Жан-Батист Люли е единственият значителен композитор на френски опери. Последвалите спорове в интелектуалните кръгове за съответните заслуги на Люли и Рамо, и по-късно за заслугите на италианската срещу френската музика, гарантират на Рамо трайна слава. През 1745 г. той пише комедия-балет „Принцесата на Навара“ за тържествата по повод сватбата на дофина с испанската принцеса Мария Терезия. Успехът на творбата му дава възможност да спечели благоволението на краля и да си осигури солидна издръжка. Рамо достига върха на своята кариера, творбите му са добре приети в Париж и в провинцията, а теориите му получават одобрение от музикалните кръгове. От 1752 г. до смъртта си той композира по-малко творби и повече теоретични трактати. Тези трудове са основополагащи и до днес, формирайки основата на съвременните хармонични принципи.
Клавесинното творчество на Рамо обхваща 52 пиеси, които продължават и развиват фреските традиции в този жанр. Пиесите му често имат програми заглавия, които предполагат звукоизобразителност, като „Пеещите птици“, „Венецианката“, „Нежни въздишки“ и др. Написани са предимно в рондо форма и музикалната тъкан е ясна и лека, изпълнена с мелизми. Стилът на Рамо обаче се отличава с по-голям темперамент, блясък и размах, в сравнени с този на Купрен. Рамо използва по-широк диапазон на инструмента, ритмиката му е изключително енергична и разнообразна, а хармонията – по-богата в сравнение с тази на Купрен.