Творчеството на ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ има специално място в музиката на ХХ век. Емблематични са произведенията му в различните жанрове, в които пише – опера, оркестрова и инструментална музика, камерно и вокално творчество, музика за филми, театрални постановки и др. Съдбата му на творец е сложна. Оставaйки да живее и работи в родината си, той е принуден да понася ударите на политическия режим. Музиката му е възхвалявана и награждавана с най-високи държавни отличия, същевременно е заклеймявана като „формалистична и вредна“ и е застрашавано физическото му оцеляване.

Шостакович завършва пиано и композиция в Консерваторията в Ленинград (дн. Санкт Петербург). Дипломната му работа е неговата Първа симфония оп. 10. Премиерата ѝ е на 12 май 1926 в Голямата зала на Консерваторията. Творбата донася на композитора световна слава. Шостакович концертира като пианист, а през 1927 участва в Първия международен конкурс за пиано „Фредерик Шопен“ във Варшава и е удостоен с почетен диплом. От началото на 30-те години на миналия век изпълнява главно собствени произведения. (Като солист на неговия Втори концерт за пиано и оркестър гостува и на Софийската филхармония. Това е първото посещение на Шостакович в България. Под диригентството на Константин Илиев на 10 и 12 януари 1958 е изпълнена и Осмата му симфония.)

Експериментиращ с музикално-изразните средства, провокиран от възможностите на музиката да разкрива ярка образност, отличителна за неговото изкуството, в края на 20-те – началото на 30-те години на ХХ век Шостакович активно пише музика за театъра и киното. През 1928 създава операта Нос по повестта на Гогол. Острата сатира пародира и традиционните представи за този жанр. След представянето ѝ през 1930 тя е отхвърлена от критиката и политическата цензура и дълги години не е поставяна в родината му.

Важен етап в творческата еволюция на Шостакович е операта му Лейди Макбет от Мценска околия (Катерина Измайлова), написана по едноименната повест на писателя Николай Лесков. Премиерата ѝ е през януари 1934. През 1956 композиторът прави редакция. („Катерина Измайлова“ е представена за първи път в България в Русенската опера през 1965, режисьор Евгени Немиров, диригент Ромео Райчев. Това е второто и последно гостуване на композитора у нас.)

Творбата е поразяваща със своя драматизъм и емоционален музикален език. През 1935 – 1937 операта се играе в Ню Йорк, Буенос Айрес и на много европейски музикални сцени. Но след публикуването на острокритичната редакционна статия във в. „Правда“ от 28 януари 1936, композиторът изпада в психологическа криза и се насочва главно към инструменталните жанрове.

Шостакович създава: музикално-сценични произведения; 15 симфонии, оркестрови сюити; инструментални концерти (2 за пиано, 2 за цигулка и 2 за виолончело); 15 струнни квартета, клавирен квинтет, 2 клавирни триа в памет на неговия приятел, руския музиколог и музикален критик Иван Солертински (починал от инфаркт по време на блокадата на Ленинград през 1944) и други камерни опуси, театрална и филмова музика.

Повечето от симфониите му олицетворяват сложното личностно съществуване във време, белязано от постановленията на политическия режим и големите общочовешки катаклизми. Образът на фашизма, на войната и реакцията срещу тях, преживени от самия творец, са гениално претворени в произведения като Симфония № 7 „Ленинградска“ (1941) или Симфония № 14, написана за малък оркестър, е по стихове на Лорка, Аполинер, Кюхелбекер и Рилке (1969), обединени от темата за смъртта. Сред забележителните му опуси от други жанрове са цикълът от 24 прелюдии и фуги за пиано (1951), вокалните цикли Испански песни (1956), Шест поеми по стихове на Марина Цветаева (1973), сюитата Сонети от Микеланджело Буонароти (1974) и мн.др.

От 1937 Шостакович преподава в Ленинградската консерватория. От юни 1943, по покана на директора на Московската консерватория Шебалин (композитор, негов близък приятел) той се премества в Москва и преподава композиция и оркестрация.

1948 е една от особено критичните години в живота на Шостакович. През есента на 1948 научава от таблото на Консерваторията, че е уволнен „за ниско професионално ниво“. Причината е Постановлението на Политбюро от 10 февруари с.г., което е издадено по повод недоволството на Сталин от операта „Великата дружба” на композитора Вано Мурадели. Но освен автора на този бездарен опус, Постановлението включва и имената на най-талантливите композитори. Творчеството им е определено като формалистично, чуждо на съветския народ… Първи в списъка е Шостакович, следван от Сергей Прокофиев, Арам Хачатурян, Висарион Шебалин, Гавриил Попов, Николай Мясковски и др. Забранено е техни произведения да бъдат изпълнявани на концерти, да звучат в радиоемисии, да бъдат издавани. Останал без работа, Шостакович пише филмова музика, продава партитури от своята библиотека, за да издържа семейството си… 13 години по-късно, през 1958 Шостакович отново е назначен като преподавател в Ленинградската консерватория.

Композиторът получава световно признание. Свидетелство за мястото му в културата на ХХ век е и членството му в най-престижни академични и културни институции. Той е почетен член на Шведската кралска музикална академия (1954), Италианската академия Санта Чечилия (1956), Кралската музикална академия на Великобритания (1958) и Сръбската академия на науките и изкуствата (1965), командир е на Ордена на изкуствата и литературата (Франция, 1958), почетен доктор на Оксфордския университет (1958), член е на Националната академия на науките на САЩ (1959), член-кореспондент на Баварската академия за изящни изкуства (1968) и на Френската академия за изящни изкуства (1975) и др.

Умира на 9 август 1975  в Москва.