Франсис Пуленк

За своята музика френският композитор, пианист и критик ФРАНСИС ПУЛЕНК пише: „Аз не съм кубист, още по-малко футурист и, разбира се, не съм импресионист. Аз съм музикант без етикет“. Роден в семейството на богати производители, Пуленк получава първите си уроци по пиано като дете от своята майка, след това учи в Париж при Шарл Кьохлин и е част от артистично активната бохема на френската столица през 20-те години на ХХ век. Става член на групата от млади композитори, наречена „Шесторката“, включваща и Артур Онегер, Жорж Орик и Дариус Мийо. „Франсис Пуленк — това е самата музика — пише за него Дариус Мийо. Още в неговите ранни произведения се проявява близостта му с парижкия шансон. В 30-те години разцъфтява лирическият талант на композитора. С увлечение работи в жанра на вокалната музика: пише песни, кантати, хорови цикли. Като пианист заедно със своя приятел баритона Пиер Бернак, за когото създава множество песни, Пуленк успешно гастролира в Европа и в Америка в продължение на повече от 20 години. През 30-те години композиторът се обръща към католическата вяра и започва да пише произведения по духовни текстове: песни и крупни опуси като „Меса в сол мажор“ (1937), „Litanies à la vierge noire“ (Литании за черната дева) (1936), „Четири мотета за времето на покаянието“ и др. По- късно, през 50-те години, създава вълнуващата „Stabat mater“, „Gloria“, както Четирите рождественски мотета. Всички те са много различни по стил, в тях се отразяват традициите на френската хорова музика от различни епохи – от Гийом де Машо до Хектор Берлиоз. Пуленк е автор е на около 150 творби, написани в различни жанрове и изпълнявани с успех: опери, балети, кантати и вокални цикли, концерти, произведения за пиано и камерни вокални композиции; филмова и театрална музика. Най-значимото му музикално-сценично произведение от 50-те години е „лирическата трагедия“ (както жанрово я определя самият Пуленк) „Човешкият глас“ („La voix humaine“) – едноактна моноопера по либрето на Жан Кокто, автор и на сценографията и костюмите. (Първата ѝ постановка е в Париж на 6 февруари 1959 г. в Опера комик, в изпълнение на френското сопрано Денис Дювал, диригент е Жорж Претр.) През 1962 г. пише „Соната за обой и пиано“, посветена на Сергей Прокофиев, и „Соната за кларинет и пиано“, посветена на Артур Онегер. Умира внезапно по време на концертно турне.