Карл Амадеус Хартман

Композиторът Карл Амадеус Хартман (1905–1963) принадлежи към забележителните немски симфоници от ХХ-ти век. Роден в Мюнхен, Карл е най-малкият от четирима братя, от които по-големите трима стават художници. В младежките си години той е силно повлиян от събитията на неуспешната Баварска република през 1919 г. и до края на живота си запазва своите възгледи на социалист-идеалист. В Мюнхенската академия през 20-те години на миналия век Хартман учи при Йозеф Хаас, ученик на Макс Регер, а по-късно получава интелектуален стимул и насърчение от диригента Херман Шерхен, последовател на Арнолд Шьонберг. По време на нацисткия режим Хартман остава в Германия, но се оттегля напълно от музикалния живот. Неговата ранна симфонична поема „Miserae“, представена за първи път в Прага през 1935 г., се изпълнява често извън страната и го прави известен. Политическите събития са отразени и в други негови композиции от военния период. След падането на Адолф Хитлер, Хартман е един от малкото изявени оцелели антифашисти в Бавария, които следвоенната съюзническа администрация може да назначи на отговорна позиция. През 1945 г. той става драматург в Баварската държавна опера. Като международно признат авторитет той се превръща в ключова фигура за възстановяването на музикалния живот в Западна Германия. Може би най-забележителното му постижение е поредицата концерти „Музика Вива“, която той основава през 1945 г. и ръководи до края на живота си в Мюнхен. Концертите запознават германската публика с репертоара от ХХ-ти век, забранен след 1933 г. от режима. Хартман помага и за утвърждаването на новото поколение автори, лансирайки музиката на творци като Ханс Вернер Хенце, Луиджи Ноно, Луиджи Далапикола, Карл Орф, Янис Ксенакис, Оливие Месиен, Лучано Берио, Бернд Алоис Цимерман и много други. До края на живота си Хартман продължава активната си дейност в Мюнхен. Неговите административни задължения поглъщат голяма част от енергията му, заради което не му остава много време за композиране. Той умира през 1963 г. на 58-годишна възраст. Последната му творба – симфонична сцена за глас и оркестър по текст на апокалиптичната драма „Содом и Гомор“ на Жан Жироду, остава недовършена. Хартман получава многобройни отличия след войната, от които Музикалната награда на град Мюнхен през март 1949 г., Награда за изкуство на Баварската академия за изящни изкуства (1950), медал „Арнолд Шьонберг“ на IGNM (1954), Голямата награда за изкуство от област Северен Рейн-Вестфалия (1957), наградата „Лудвиг Шпор“ на град Брауншвайг, „Schwabing Kunstpreis“ (1961) и Баварски медал за заслуги (1959) и др. В творчеството си Хартман се опитва да синтезира различни стилистични концепции като експресионизъм и джаз и да ги обедини в органични симфонични форми в традицията на Брукнер и Малер. Ранните му произведения са едновременно сатирични и политически ангажирани. Той се възхищава на полифоничното майсторство на Бах, дълбоката експресивна ирония на Малер и неокласицизма на Игор Стравински и Паул Хиндемит, повлиян е от Барток, Кодай и додекафонията на Шьонберг. Най-забележителни от музикалното му наследство са неговите осем симфонии. Често изпълнявани от тях са №4 и № 6. Широко известен е неговият Концерт за цигулка и струнни „Concerto funebre“, композиран в началото на Втората световна война и използващ хуситски хорал и руска революционна песен от 1905 г.