Ерик Сати

Ерик Сати (Ерик Алфред Лесли Сати) (1866–1925) е ключова фигура във френската музика от края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. Той създава малко по обем, но значимо по своето влияние творчество, което заема уникално място в епохата на прехода от късния романтизъм към импресионизма и модернизма. „Дошъл съм на света много млад в едно много старо време“ , казва композиторът за себе си. Той има принос за формирането на френската музикална идентичност в началото на миналия век, създавайки музика, която се отличава с оригиналност, простота и значителна популярност. Ерик Сати е роден в Онфльор. Неговият баща е нормандец, а майка му – шотландка. Той напуска родния си град на 20-годишна възраст и се установява в Париж. Учи в Парижката консерватория, но не завършва заради липса на интерес и слаби резултати. През 80-те години на ХІХ-ти век работи като пианист в кафе-кабаре в Монмартър и започва да композира произведения, предимно за соло пиано, носещи необичайни заглавия: „Гимнопедии“, „Гносиени“, „Три пиеси във форма на круша“, „Марш на голямото стълбище“ и др. През 1905 г. той започва да учи във втората музикална академия на Париж „Скола Канторум“, вече като възрастен студент и този път обучението му е по-успешно. След 1910 г. личността на Сати се превръща в притегателна фигура за група от млади творци, които се възхищават на неговите оригинални музикални идеи. Примерът му дава тласък за търсене на нови пътища във френската музика, различни от пост-вагнерианския импресионизъм и отличаващи се с по-пестеливи изразни средства. Сред авторите, повлияни от Сати са Дебюси и Равел, Франсис Пуленк и композиторите от „Шесторката“, както и вероятно по-късните минималисти Джон Кейдж и Джон Адамс. Сати се среща с Жан Кокто през 1915 г., което води до създаването на балета „Парад“ (1917) за Сергей Дягилев с костюми на Пабло Пикасо и хореография на Леонид Мясин. Музикалният стил на Сати е много специфичен, мелодиите са прости и често отразяват любовта му към старата църковна музика, в хармонията са използвани акорди без разрешение, понякога пиесите са без тактови черти. Някои от късните му клавирни песи носят истински абсурдни заглавия като „Истински отпуснати прелюдии (за куче)“, „Скици и раздразнения на голям дървен човек", „Бюрократична сонатина“ и др. Освен клавирните пиеси Сати пише също вокалната творба „Сократ“ (1919) за сопран и камерен оркестър по диалозите на Платон, и два късни балета „Меркюр“ и „Релаш“ (1924). Сати никога не се жени и неговият дом през по-голямата част от живота му е една малка стая, първо в Монмартър, а от 1898 г. в парижкото предградие Аркьой. Композиторът умира от цироза на 59-годишна възраст.