Петко Стайнов

ПЕТКО СТАЙНОВ оставя ярка следа в българската култура. Роден е на 1 декември 1896 в гр. Казанлък. На 11-годишна възраст изгубва напълно зрението си след нараняване и неуспешно лечение. Всичко, последвало това злощастно събитие, е поредица от доказателства за мощта на човешкия дух и непреломната воля на твореца. Първоначално учи в Института за слепи в София; овладява Брайловия шрифт за слепи на български и немски език, с който си служи през целия живот. След завършването на Института през 1915 се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби. Получава висше музикално образование в Германия: в Частния музикален лицей на д-р Менке и частна консерватория „Розановски“ в гр. Брауншвайг, и в Консерваторията в Дрезден. Личностите, изиграли важна роля за формирането на големия музикант, са най-вече неговите преподаватели по пиано проф. Андрей Стоянов в София, проф. Ернст Мюнх в Дрезден и професорът по композиция Александър Волф (Дрезден). Завършва през 1923 и концертира в Германия като пианист. През 1924 се завръща отново в Казанлък, където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България). През периода 1923 – 1930 се изявява активно като пианист в родния си град и в страната, и е признат за един от най-добрите интерпретатори на Бетовен в България. Включва се в Музикалното дружество в Казанлък и организира хор и оркестър, които сам дирижира. През 1927 се установява в София и започва работа като лектор по пиано в Института за слепи (до 1941). Известно време е председател на столичните хорове „Гусла“ и „Родна песен“. Като общественик, Петко Стайнов е председател на Съюза на народните хорове (от 1933 до 1944), съосновател и първи председател (до 1944) на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика”, а по-късно е постоянен член на Управителния съвет на Съюза на българските композитори. Директор е на Народната опера (1941 – 1944) и редовен член на Българската академия на науките от 1941 година. През 1948 основава Института за музика при Българската академия на науките, който оглавява до края на живота си. През годините под неговото ръководство са събрани и записани над 100 хиляди народни песни и 3 хиляди народни танца. За огромната си творческа, научна и административна дейност Петко Стайнов е удостоен с много държавни отличия и награди. Композиторът напуска този свят на 25 юни 1977. Приел за своя мисия идеята за създаването на „български национален музикален стил”, Петко Стайнов създава творби емблематични за българската национална композиторска школа. Сред тях са симфоничната сюита Тракийски танци (1925 – 1926), оценена от акад. Добри Христов като „начало на съществуванието на националната симфонична българска музика”, симфоничната поема Тракия (1937) и двете симфонии (1945 и 1949), симфоничната поема Легенда (1927), симфоничната сюита Приказка (1930), концертната увертюра Балкан (1936), Симфонично скерцо (1938), Младежка увертюра (1953) и др. С хоровите балади Тайната на Струма, Урвич, Конници, Сто двадесет души, Кум Герман той формира ново жанрово направление в българската музикална култура, а десетките композирани и аранжирани от него акапелни хорови песни са сред най-обичаните и често изпълнявани български хорови творби. Още от есента на 1928 творбите на Петко Стайнов звучат в концертните зали на много страни по света: Виена, Прага, Париж, Рим, Берлин, Москва, Санкт Петербург, Будапеща, Загреб, Белград, Любляна, Варшава, Мюнхен, Франкфурт, Лион, Тунис, Ню Йорк, Вашингтон – това са само част от големите градове, в които музиката на големия български композитор получава възторжени аплодисменти. Записи на негови творби присъстват редовно в програмите в радиостанциите на Великобритания, Швеция, Норвегия, Германия, Нидерландия, Дания, Унгария.