КОНСТАНТИН ИЛИЕВ (9 март 1924 – 6 март 1988)
Водеща фигура на българския музикален авангард, колос в диригентското ни изкуство, талантлив педагог, публицист с ярко, остро перо – безмерен е творческият свят на този титан в българската култура. Малцина са вече днес онези, които помнят въздействието на магнетичното му присъствие на концертния подиум или в академичната аудитория, живите срещи с неговата музика, с неговата личност. За днешните млади генерации това е митична фигура от далечните години на отминалия век, творческото му новаторство се приема само като част от музикалната ни история. И все още сякаш не е осмислена докрай ролята на неговото присъствие в духовната ни съкровищница, не е и цялостно изследвано композиторското му наследство. Сложната творческа и житейска съдба на Константин Илиев е уникална, но и показателна за времето, в което е живял.
След завършване на Държавната музикална академия в класовете по цигулка на Владимир Аврамов, по композиция на Панчо Владигеров и по дирижиране на Марин Големинов, той специализира в консерваторията в Прага – дирижиране при Вацлав Талих и композиция при Ярослав Ржидки, посещава и лекциите на Алоис Хаба, създателя на четвърттоновата композиция. Диригентският му път, започнал от 1947 в Русе, където създава Симфоничния оркестър и Операта, продължава във Варненския симфоничен оркестър, за да премине от 1956 почти три десетилетия (с прекъсвания) в работа, отдадена на разцвета на Софийската филхармония. Под неговата палка се разширяват репертоарът и границите на интерпретаторската естетика, променя се самата звукова среда. С първите изпълнения на шедьоври на Онегер, Стравински, Шьонберг, Берг, Бритън, Лютославски, Мартен, Жоливе, Пуленк и авторските концерти на Месиен, Пендерецки, Шостакович и редица други, с участието на самите композитори, българската публика открива съвременния европейски музикален свят. А също и авангардни опуси на Лазар Николов, Георги Тутев, Йордан Дафов, Симеон Пиронков, Иван Спасов, Васил Казанджиев. Същевременно Константин Илиев и Филхармониците правят българското изкуство широко известно по света с над 60 големи турнета в прочути центрове на Европа, Азия, Америка.
Паралелно Константин Илиев изгражда плеяда талантливи диригенти, като професор по дирижиране в Музикалната академия, прави записи, основава Фестивала за камерна музика в Добрич, пише книгите „Любомир Пипков“, „Лазар Николов“, „Слово и дело“, множество статии. И непрекъснато композира.
Творец с радикално новаторско мислене, той създава десетки еталонни опуси във всички жанрове – шест симфонии, „Фрагменти“, „Очите на нощта“, „LI in memoriam“ и много други оркестрови творби, цигулков концерт, оперите „Боянският майстор“ и „Еленово царство“, вокално-оркестрови произведения, сред които „Похвално слово за Константин философ, наречен Кирил”, „Поема за мъртвите, посветена на живите”, „Коледа”, седем Tempi Сoncertati за различни камерни ансамбли, квартети, сонати, солови инструментални пиеси, хорова и вокална музика, музика за игрални филми. В мрачното време на отрицание на българския авангард всяка нова негова творба е била посрещана остро негативно от официозната критика и същевременно премиерите им са се превръщали в паметни кулминации за свободомислещите културни среди. И творбите му са звучали в много европейски страни, на форумите за нова музика – във Витен, „Варшавска есен“, „Пражка пролет“, а записите им са излъчвани от радиата в големите европейски столици.
текст – Анди Палиева